Отец Христофор си пийна от чашката, изтри мустаците си и поклати глава.
— Хубаво! — рече той. — Аз съм обучен постарому, вече много съм забравил, ама пак не живея като другите. И сравнение не може да става. Например някъде в отбрано общество, на обяд ли, на събрание ли, ще кажеш нещо на латински или от историята или философията, а на хората им е приятно, пък и на мен самия ми е приятно. Или пък когато идва окръжният съд и трябва да заклеваш; всички други свещеници се стесняват, а аз със съдиите, с прокурорите и адвокатите съм на равна нога: ще поговоря учено с тях, ще си пийна чаец, ще се посмея, ще поразпитам за каквото не знам… И на тях им е приятно. Тъй е то, братко… Учението е светлина, а невежеството — тъма. Учи! То се знае, трудно е: на днешните времена учението е скъпо… Майка ти е вдовица, с една пенсия живее, ама…
Отец Христофор изплашено погледна към вратата и продължи шепнешком:
— Иван Иванич ще помага. Той няма да те остави. Няма свои деца, на теб ще помогне. Не се тревожи.
Той направи сериозна физиономия и зашепна още по-тихо:
— Само внимавай, Георгий, Господ да те пази, не забравяй майка си и Иван Иванич. Божията заповед повелява майката да се почита, а Иван Иванич ти е благодетел и вместо баща. Ако станеш учен човек и, не дай Боже, почнеш да се отегчаваш и да отритваш хората, задето са по-прости от теб, тогаз тежкт ти, тежкт ти!
Отец Христофор вдигна ръка нагоре и повтори с тънък гласец:
— Тежкт ти! Тежкт ти!
Той се разбъбри и както се казва, беше в стихията си; не би свършил до обед, но вратата се отвори и влезе Иван Иванич. Вуйчото поздрави бързешком, седна до масата и припряно загълта чая си.
— Е, свърших всичко! — каза той. — Днес можехме да си тръгнем за дома, ама имам още една грижа с Егор. Трябва да го настаним. Сестра ми казваше, че някъде тука живеела една нейна приятелка, Настася Петровна, та може би тя ще го вземе при себе си на квартира.
Той се порови в портфейла си, извади от там измачкано писмо и прочете:
— „Малая Нижняя улица, до Настася Петровна Тоскунова в собствената й къща.“ Трябва сега да идем да я потърсим. Аман!
Скоро след чая Иван Иванич и Егорушка вече излизаха от хана.
— Аман! — мърмореше вуйчо му. — Лепнал си се за мен като репей, да ти бера грижата. Искат да са учени и благородни, пък аз да си троша главата…
Когато минаваха през двора, каруците и каруцарите вече ги нямаше, всички те още рано сутринта бяха заминали за пристанището. В далечния ъгъл на двора тъмнееше вече познатият кабриолет; до него стояха дорестите коне и ядяха овес.
„Сбогом, кабриолет!“ — помисли си Егорушка.
Отначало трябваше дълго да се изкачват до един булевард, после да минат през голям пазар; тук Иван Иванич попита един стражар къде е улица „Малая Нижняя“.
— Аха! — подсмихна се стражарят. — Тя е далеч, натам към мерата!
Срещаха по пътя си файтони, но такава слабост, като пътуване с файтон, вуйчо му си позволяваше само в изключителни случаи и на големи празници. Двамата с Егорушка дълго вървяха по павирани улици, после по улици, дето имаше само тротоари, а паваж нямаше, и в края на краищата попаднаха на улици, дето нямаше нито паваж, нито тротоари. Когато краката и езикът ги доведоха до Малая Нижняя, и двамата бяха червени и свалили шапки, триеха потта си.
— Кажете ни, ако обичате — обърна се Иван Иванич към едно старче, седнало на пейка пред една порта, — къде е тук къщата на Настася Петровна Тоскунова?
— Тук няма Тоскунова — отвърна старецът, като помисли малко. — Да не е Тимошенко?
— Не, Тоскунова…
Иван Иванич вдигна рамене и се помъкна по-нататък.
— Ама не търсете! — извика подире му старецът. — Като ви казвам, че няма, значи няма!
— Я чуй, лелко — обърна се Иван Иванич към една бабичка, която продаваше на сергия до ъгъла слънчогледови семки и круши, — къде е къщата на Настася Петровна Тоскунова?
Бабичката го погледна учудено и се засмя.
— Мигар Настася Петровна сега живее в къщата си? — попита тя. — Господи, има осем години, откак омъжи дъщеря си и приписа къщата на зет си! Там сега живее зет й.
А очите й казваха: „Как тъй не знаете такава дреболия, глупаци!“
— А къде живее сега? — попита Иван Иванич.
— Господи! — учуди се бабичката и плесна с ръце. — Тя отдавна живее под наем! Вече осем години как е приписала къщата на зет си. Какво говорите!