Тя навярно очакваше, че Иван Иванич също ще се учуди и ще възкликне: „Ама не може да бъде!!!“, но той много спокойно я попита:
— Ами къде е квартирата й?
Търговката запретна ръкави и като сочеше с голата си ръка, закрещя с пронизителен тънък гласец:
— Вървете все направо, направо, направо… Като минете една червена къщичка, от лявата страна има пресечка. Минете по тая пресечка и гледайте третата порта вдясно…
Иван Иванич и Егорушка стигнаха до червената къщичка, свърнаха наляво в пресечката и се насочиха към третата порта отдясно. От двете страни на тази сива, много стара порта имаше сива дървена ограда с широки пролуки; дясната част на оградата силно се бе наклонила напред и заплашваше да падне, лявата се беше наклонила навътре към двора, портата стоеше права и сякаш още избираше накъде е по-удобно да падне, напред или назад. Иван Иванич отвори пътната вратичка и те с Егорушка видяха голям двор, обрасъл с бурени и репеи. На стотина крачки от портата имаше малка къщичка с червен покрив и зелени капаци на прозорците. Някаква пълна жена със запретнати ръкави стоеше посред двора, сипваше нещо на земята и викаше също тъй пронизително тънко като търговката:
— Пили, пили, пили!…
Зад нея стоеше червеникаво куче с остри уши. Като видя гостите, то затича към пътната вратичка и залая с тенор (всички червеникави кучета лаят с тенор).
— Кого търсите? — извика жената, като закриваше с ръка очи от слънцето.
— Здравейте! — също й извика Иван Иванич, като се бранеше с бастуна от червеникавото куче. — Кажете ни, ако обичате, тука ли живее Настася Петровна Тоскунова?
— Тука! А защо ви е?
Иван Иванич и Егорушка се приближиха до нея. Тя подозрително ги огледа и повтори:
— Защо ви е?
— Но може би вие самата сте Настася Петровна?
— Е, аз съм!
— Много ми е приятно… Виждате ли, поздравява ви вашата стара приятелка Олга Ивановна Князьова. Това е синчето й. А аз, може да си спомняте, съм родният й брат Иван Иванич… Вие нали сте от N… Там сте се родили и сте се омъжили…
Настъпи мълчание. Пълната жена се вторачи безсмислено в Иван Иванич, сякаш не вярваше или не разбираше, после цялата пламна и плесна с ръце; от престилката й се посипа овес, от очите й бликнаха сълзи.
— Олга Ивановна! — изписка тя, като тежко дишаше от вълнение. — Миличка моя! Ах, Боже мой, какво съм се втрещила като глупачка! Хубавото ми ангелче…
Тя прегърна Егорушка, намокри лицето му със сълзи и съвсем се разплака.
— Господи! — каза тя, като кършеше ръце. — Олечкиното синче! Каква радост! Досущ като майка си е! Одрал й е кожата! Но защо стоите на двора? Заповядайте вътре!
Като плачеше, задъхваше се и говореше вървешком, тя забърза към къщата; гостите се помъкнаха след нея.
— Не съм разтребила — казваше тя, въвеждайки ги в малък задушен салон, пълен с икони и саксии с цветя. — Ах, Света Богородичке! Василиса, иди да отвориш капаците! Ангелче мое! Хубост моя ненагледна! Пък аз и не знаех, че Олечка има такова синче!
Когато тя се успокои и свикна с гостите, Иван Иванич я покани да поговорят насаме. Егорушка отиде в другата стаичка; тук имаше шевна машина, на прозореца висеше клетка със скорец и имаше също тъй много икони и цветя като в салона. До машината стоеше неподвижно някакво момиченце, загоряло, с пухкави като на Тит бузи и с чистичка басмена рокличка. То, без да мига, гледаше Егорушка и очевидно много се притесняваше. Егорушка го погледна, помълча и попита:
— Как се казваш?
Момиченцето помръдна устни, направи плачлива физиономия и тихо отвърна:
— Атка…
Това значеше: Катка.
— Той ще живее при вас — шепнеше в салона Иван Иванич, — ако имате добрината да го вземете, а ние ще ви плащаме по десет рубли на месец. Момчето не е разглезено, тихо е.
— И аз не зная какво да ви кажа, Иван Иванич! — плачливо въздишаше Настася Петровна. — Десет рубли са добри пари, ама си е страшно да вземеш чуждо дете! Ако се разболее или нещо…
Когато отново повикаха Егорушка в салона, Иван Иванич вече стоеше с шапка в ръка и се сбогуваше.
— Какво пък? Значи нека сега остане у вас — казваше той. — Сбогом! Остани, Егор — каза той, като се обърна към племенника си. — Мирувай, слушай Настася Петровна… Сбогом! Утре ще дойда пак…
И той си отиде. Настася Петровна още веднъж прегърна Егорушка, нарече го ангелче и разплакана, започна да принася на масата. След три минути Егорушка вече седеше до нея, отговаряше на безкрайните й разпитвания и ядеше блажна топла чорба от зеле.
А вечерта седеше пак до същата маса и облегнал глава на ръката си, слушаше Настася Петровна. Ту смеейки се, ту плачейки, тя му разказваше за младостта на майка му, за женитбата си, за децата си… В печката се обаждаше щурец и едва чуто пращеше фитилът на лампата. Стопанката говореше полугласно и от вълнение току изпущаше напръстника си, а внучката й Катя лазеше да го търси под масата и всеки път дълго седеше там, навярно разглеждаше краката на Егорушка. А той слушаше, дремеше и разглеждаше набразденото от сълзи лице на старицата, брадавицата й с косъмчета… И му беше тъжно, много тъжно! Сложиха го да спи на сандъка и го предупредиха, че ако поиска да хапне през нощта, сам да излезе в коридорчето и да вземе там от прозореца пилето, покрито с чиния.