Кабриолетът вървеше направо, а мелницата, кой знае защо, започна да се отдалечава наляво. Пътуваха, пътуваха, а тя все се отдалечаваше наляво и не изчезваше от очите.
— Чудесна мелница е направил Болтва на сина си! — отбеляза Дениска.
— Пък чифликът му нещо не се вижда.
— Ей там зад валога е.
Скоро се показа и чифликът на Болтва, а вятърната мелница все още не изчезваше назад, не отминаваше, гледаше Егорушка с лъскавото си крило и махаше. Каква магьосница!
Глава 2
Към пладне кабриолетът сви вдясно от пътя, намали ход и след малко спря. Егорушка чу тихо, много ласкаво ромолене и почувства, че по лицето му като прохладно кадифе се докосна някакъв друг въздух. От един хълм, който природата бе съградила от грамадни уродливи камъни, през тръбичка от бучиниш, сложена от непознат благодетел, на тънка струйка течеше вода. Тя падаше на земята и прозрачна, весела, блестяща на слънцето, с тихо мърморене, сякаш се смяташе за силен и бурен поток, бързо тичаше някъде наляво. Недалеч от хълма малкото ручейче се превръщаше в локвичка; горещите лъчи и напечената почва жадно го пиеха и отнемаха силата му; но по-нататък то вероятно се сливаше с друго такова поточе, защото на стотина крачки от хълма по течението му зеленееше гъста пищна острица, от която, когато кабриолетът приближи, излетяха три бекаса.
Пътниците се разположиха край ручея да починат и да нахранят конете. Кузмичов, отец Христофор и Егорушка седнаха върху разстлано кече в рехавата сянка на кабриолета и разпрегнатите коне и почнаха да похапват. След като отец Христофор се напи с вода и изяде едно печено яйце, хубавата весела мисъл, застинала от горещината в мозъка му, взе да напира да излезе. Той ласкаво погледна Егорушка, подъвка и подхвана:
— Аз самият съм учил, братко. От най-ранна възраст Бог ме сподоби с разум и разбиране, тъй че аз за разлика от другите още когато бях като теб, радвах родителите и наставниците си със своята схватливост. Още нямах петнадесет години, а вече говорех и пишех стихове на латински също както на руски. Помня, бях жезлоносец на преосвещения Христофор. След една литургия, като сега си спомням, в деня на едноименничеството на благочестивия ни цар Александър Павлович Благословени той се преобличаше в олтара, погледна ме ласкаво и ме попита: „Puer bone, quam appellaris?“2 А аз му отговарям: „Christophorus sum.“3 А той: „Ergo connominati summus.“ Значи адаши сме… После ме пита на латински: „Чие момче си?“ Отговарям му също на латински, че съм син на дякон Сирийски от село Лебединско. Като видя колко бързо и смислено му отговарям, преосвещеният ме благослови и рече: „Пиши на баща си, че няма да го забравя, а теб ще имам предвид.“ Протойереите и свещениците, които бяха в олтара и чуха латинския диспут, също много се учудиха и всички ме похвалиха, че са много доволни. Още нямах мустаци, братко, а вече четях и на латински, и на гръцки, и на френски, знаех философията, математиката, гражданската история и всички науки. Памет ми бе дал Бог за чудо. Стигаше да прочета нещо два пъти и наизуст го запомнях. Наставниците и благодетелите ми се чудеха и предполагаха, че от мен ще излезе много учен мъж, светило на църквата. И аз самият мислех да ида в Киев, да продължа науките, ала родителите ми не дадоха благословията си. „Ти — вика тате — цял живот ще учиш, кога ще се върнеш?“ Като чух тия думи, зарязах науките и станах свещеник. То се знае, учен човек от мен не излезе, ама затуй пък послушах родителите си, успокоих старостта им, погребах ги с чест. Послушанието е повече от поста и молитвата!
— Сигур вече сте забравили всичките науки! — отбеляза Кузмичов.
— Че как няма да ги забравя! Слава Богу, прехвърлих седемдесетте! От философията и реториката още си спомням нещо, ама езиците и математиката хептен съм ги забравил.
Отец Христофор замижа, помисли и каза полугласно:
— Що е същество? Самобитност, неизискваща друго за реализирането си.
Повъртя глава и се засмя от умиление.
— Духовната храна! — каза той. — Тъй си е, материята храни плътта, а духовната храна — душата!
— Науките са си науки — въздъхна Кузмичов, — ама ако не настигнем Варламов, ще видим една наука.
— Човек не е игла, ще го намерим. Той сега обикаля по тия места.
Над острицата прелетяха познатите три бекаса и в писъка им се долавяха тревога и досада, че са ги пропъдили от ручея. Конете бавно дъвчеха и пръхтяха; Дениска се въртеше около тях и като се силеше да покаже, че е съвсем равнодушен към краставиците, баниците и яйцата, които ядяха стопаните, се вдълбочи в избиването на стършелите и мухите, облепили коремите и гърбовете на конете. Апатично, издавайки някакъв особен, ехидно-победен звук, той шляпаше жертвите си, а при неуспех охкаше от досада и изпращаше с поглед всеки щастливец, избегнал смъртта.