На другата сутрин дойдоха да се сбогуват Иван Иванич и отец Христофор. Настася Петровна се зарадва и понечи да сложи самовара, но Иван Иванич, който много бързаше, махна с ръка и каза:
— Нямаме време за чай! След малко си отиваме.
На прощаване всички седнаха и помълчаха минута. Настася Петровна дълбоко въздъхна и с разплакани очи погледна към иконите.
— Е — подзе Иван Иванич, като ставаше, — значи ти оставаш…
Деловата сухост изведнъж изчезна от лицето му, той се поизчерви, тъжно се усмихна и каза:
— Гледай да се учиш… Не забравяй майка си и слушай Настася Петровна… Ако се учиш добре, Егор, няма да те оставя.
Той измъкна от джоба си портфейл, обърна се гърбом към момчето, дълго рови из дребните монети и като намери десет копейки, му ги подаде. Отец Христофор въздъхна и без да бърза, го благослови.
— Во имя отца и сина и святаго духа… Учи се — каза той. — Труди се, братко… Ако умра, поменувай ме. Ето, вземи и от мен десет копейки…
Егорушка му целуна ръка и заплака. Нещо в душата му му прошепна, че вече никога няма да види този старец.
— Аз, Настася Петровна, вече подадох молба в гимназията — обади се Иван Иванич с такъв глас, сякаш в салона имаше покойник. — На седми август ще го заведете на изпит… Е, сбогом! Останете със здраве. Сбогом, Егор!
— Поне да бяхте си пийнали чаец! — простена Настася Петровна.
Сълзи премрежваха очите на Егорушка и той не видя как излязоха вуйчо му и отец Христофор. Спусна се към прозореца, но на двора вече ги нямаше и от портата с израз на изпълнен дълг се връщаше току-що пролаялото червеникаво куче. Егорушка, без сам да знае защо, скочи от мястото си и изхвръкна от стаята. Когато изтича зад портата, Иван Иванич и отец Христофор, махайки — първият с бастун с кукичка, вторият с тояжка, вече завиваха зад ъгъла. Егорушка почувства, че с тези хора завинаги изчезва като дим всичко онова, което бе преживял досега; отпусна се в изнемога на пейката и с горчиви сълзи приветства новия непознат живот, който сега започваше за него.
Какъв ли щеше да бъде този живот?
1888