— Я да видим кой по-скоро ще стигне до острицата! — каза той.
Егорушка беше изнемощял от жегата и полудрямката, но все пак заподскача след него. Дениска беше вече към двадесетгодишен, служеше като кочияш и се гласеше да се жени, но в душата си бе останал дете. Много обичаше да пуща хвърчила, да лови гълъби, да играе на ашици и на гоненица и винаги се намесваше в детските игри и кавги. Трябваше само стопаните да излязат или да заспят, и той се захващаше я да скача на един крак, я да подхвърля камъчета. Като го видеше с какво искрено увлечение палува с малките деца, всеки голям не можеше да се сдържи да не изтърси: „Ама че дръвник!“ Докато децата не виждаха нищо странно в това, че големият кочияш се намесваше в игрите им: нека играе, само да не се бие! Точно тъй кутретата не виждат нищо странно, когато в компанията им се вмъкне някое голямо добродушно куче и се заиграе с тях.
Дениска изпревари Егорушка и по всичко личеше, че беше много доволен от това. Той му намигна и за да покаже, че може да прескача на един крак каквото си ще разстояние, го попита дали не иска да скача с него до пътя и от там без почивка до кабриолета? Егорушка отклони това предложение, защото много се бе запъхтял и изморил.
Изведнъж Дениска направи такава сериозна физиономия, каквато не правеше дори когато Кузмичов го хокаше или замахваше по него с бастуна си; той се вслуша, тихо се отпусна на едно коляно и на лицето му се изписаха строгост и страх като у хора, чули някаква ерес. Впери очи в една точка, бавно вдигна нагоре китката на ръката си, свита като лодчица, и изведнъж се бухна по корем на земята и тупна с лодчицата по тревата.
— Тъй! — изхриптя той тържествуващо, стана и поднесе към очите на Егорушка един голям скакалец.
Уверени, че това ще е приятно на скакалеца, Егорушка и Дениска го погалиха по широкия зелен гръб и попипаха мустачките му. После Дениска улови една тлъста муха, насмукала се с кръв, и я поднесе на скакалеца. Той много равнодушно, сякаш отдавна се познаваше с Дениска, задвижи големите си, подобни на забрало челюсти и отхапа корема на мухата. Пуснаха го, розовата подплата на крилете му проблесна, той се скри в тревата и начаса подхвана песента си. Пуснаха и мухата; тя разпери криле и без корем полетя към конете.
Изпод кабриолета се дочу дълбока въздишка. Беше се събудил Кузмичов. Той бързо вдигна глава, неспокойно погледна в далечината и по този безучастно плъзнал се покрай Егорушка и Дениска поглед се виждаше, че още със събуждането си мислеше за вълната и за Варламов.
— Отче Христофор, ставайте, време е! — разтревожено заговори той. — Стига спахте, и тъй проспахме работата! Дениска, впрягай!
Отец Христофор се събуди със същата усмивка, с която бе заспал. От съня лицето му се беше поомачкало и посбръчкало и сякаш бе станало два пъти по-малко. Той се изми, облече се, без да бърза, извади от джоба си малък овехтял псалтир, обърна се с лице на изток и шепнешком зачете и се закръсти.
— Отче Христофор! — с укор каза Кузмичов. — Време е да тръгваме, конете са вече готови, а вие, Бога ми…
— Сега, сега… — замърмори отец Христофор. — Трябва да прочета катизмите. Не съм ги чел още днеска.
— Може и после да ги прочетете.
— Иван Иванич, аз всеки ден си имам правило… Не може.
— Бог няма да ви се разсърди.
Цял четвърт час отец Христофор стоя неподвижно с лице на изток и мърда устни, а Кузмичов го гледаше почти с омраза и нетърпеливо вдигаше рамене. Особено го ядосваше, че отец Христофор след всяка „слава“ шумно поемаше дъх, бързо се кръстеше и нарочно високо, за да се прекръстят и другите, изричаше три пъти:
— Алилуя, алилуя, алилуя. Слава тебе, Боже!
Най-после се усмихна, погледна нагоре към небето, сложи псалтира в джоба си и каза:
— Fini4!
След минута кабриолетът пое на път. Сякаш не продължаваше, а се връщаше назад, пътниците виждаха същото, което и преди пладне. Хълмовете все още тънеха в лилавата далечина и не им се виждаше краят; мяркаше се ту бурен, ту валчест камък, прелитаха ожънати ниви и все същите полски врани и мишеловът, широко размахващ криле, летяха над степта. Въздухът все повече застиваше от жегата и тишината, покорната природа се вцепеняваше в мълчание. Ни вятър, ни бодър, свеж звук, ни облаче.
Но ето че най-после, когато слънцето започна да клони на запад, степта, хълмовете и въздухът не издържаха този гнет и загубили търпение, измъчени, се опитаха да отхвърлят игото. Иззад хълмовете неочаквано се показа пепелносив къдрав облак. Спогледа се със степта — един вид, готов съм — и се намръщи. Изведнъж в плътния въздух нещо се скъса, изви рязък вятър и с шум и свирене се завъртя из степта. Тревата и миналогодишният бурен тутакси зароптаха, по пътя като спирала се завъртя прах, понесе се през степта и повлякъл след себе си слама, водни кончета и пера, като черен въртящ се стълб се издигна към небето и замъгли слънцето. Надлъж и нашир из степта, като се препъваха и подскачаха, затичаха тръни вихрогони, а един от тях попадна във вихъра, завъртя се като птица, полетя към небето и превръщайки се там в черна точка, изчезна от погледа. След него се понесе друг, после трети и Егорушка видя как два тръна се сблъскаха в синята висина и се вкопчиха като в двубой.