— Иван Иванич и отец Христофор пристигнаха! — каза му Мойсей Мойсеич с такъв тон, сякаш се страхуваше, че няма да му повярва. — Ох, брех, чудна работа, такива добри хора ни изненадаха! Хайде, Соломон, вземи им нещата! Заповядайте, скъпи гости!
След малко Кузмичов, отец Христофор и Егорушка вече седяха край стара дъбова маса в една голяма, мрачна и празна стая. Масата беше почти самотна, тъй като освен нея, един диван с продупчена мушама и три стола в стаята нямаше никакви други мебели. Пък и столовете не всеки би се решил да нарече столове. Те бяха някакви жалки подобия на мебели с отживяла времето си мушама и силно огънати назад облегалки, които им придаваха голямо сходство с детски шейни. Трудно беше да се разбере какво удобство бе имал предвид неизвестният дърводелец, огъвайки така немилостиво облегалките, и на човек му се искаше да си мисли, че за това е виновен не дърводелецът, а някакъв пътуващ циркаджия, който в желанието си да се похвали със силата си бе огънал облегалките на столовете, после се бе заловил да ги поправя и още повече ги бе изкривил. Стаята изглеждаше мрачна. Стените бяха сиви, таванът и корнизите — опушени, по пода имаше пукнатини и зееха дупки с неизвестен произход (струваше ти се, че ги е пробил с тока си все същият циркаджия) и изглеждаше, че ако сложеха и десетина лампи, стаята щеше да си остане тъмна. Нито на стените, нито по прозорците имаше нещо подобно на украшения. Впрочем на едната стена в сива дървена рамка висеше някаква наредба с двуглав орел, а на другата — в също такава рамка някаква гравюра с надпис: „Равнодушието на човеците“. Не можеше да се разбере към какво бяха равнодушни човеците, тъй като гравюрата бе силно потъмняла от времето и щедро оплюта от мухи. В стаята миришеше на мухъл и на кисело.
След като въведе гостите, Мойсей Мойсеич продължи да се извива, да пляска с ръце, да се потрива и да възклицава радостно — всичко туй той смяташе за необходимо да прави, за да изглежда необикновено вежлив и любезен.
— Кога минаха оттук нашите каруци? — попита го Кузмичов.
— Една част мина тая сутрин, а другата, Иван Иванич, си почива тук на обяд и надвечер потегли.
— Ами… Минавал ли е оттук Варламов или не?
— Не, Иван Иванич. Вчера сутринта мина управителят му Григорий Егорич, разправяше, че сега той трябвало да е в чифлика на молоканина6.
— Много добре. Значи сега ще настигнем кервана, а после отиваме и при молоканина.
— Бог да ви пази, Иван Иванич! — ужаси се Мойсей Мойсеич и плесна с ръце. — Как ще тръгвате нощно време! Вечеряйте със здраве и пренощувайте, а утре, ако е рекъл Господ, ще тръгнете на ранина и ще настигнете когото трябва!
— Няма време, няма време… Извинете, Мойсей Мойсеич, друг път, а сега бързаме. Ще поседим четвърт час и тръгваме, а за нощувка можем да спрем и при молоканина.
— Четвърт час! — изписка Мойсей Мойсеич. — Имайте страх от Бога, Иван Иванич! Ще ме накарате да скрия шапките ви и да заключа вратата! Поне похапнете и пийнете чай!
— Нямаме време за чайове — каза Кузмичов.
Мойсей Мойсеич склони глава настрана, сви колене, протегна длани напред, сякаш се отбраняваше от удар, и с мъчително-сладка усмивка започна да го моли:
— Иван Иванич! Отче Христофор! Ако обичате, пийнете си чаец при мен! Нима съм толкоз лош човек, че не щете и чай да пиете при мен! Иван Иванич!
— Какво пък, чаец може да си пийнем — съчувствено въздъхна отец Христофор. — Това няма да ни забави.
— Тъй да е! — съгласи се Кузмичов.
Мойсей Мойсеич трепна, радостно ахна и като се свиваше така, сякаш току-що бе изскочил от студена вода на топло, затича към вратата и закрещя с онзи отчаян задавен глас, с който преди малко викаше Соломон:
— Роза! Роза! Донеси самовара!
След малко вратата се отвори и в стаята с голям поднос в ръце влезе Соломон. Докато слагаше подноса на масата, той насмешливо гледаше някъде встрани и както преди странно се усмихваше. Сега на светлината на лампата можеше да се разгледа усмивката му: тя беше много сложна и изразяваше много чувства, но преобладаващо в нея беше едно — явното презрение. Той сякаш си мислеше за нещо смешно и глупаво, не можеше да търпи и презираше някого, радваше се на нещо и чакаше подходящ миг, за да го уязви с подигравка и да се запревива от смях. Дългият му нос, дебелите бърни и хитрите изпъкнали очи сякаш бяха напрегнати от желание да се закискат. Като погледна лицето му, Кузмичов насмешливо се усмихна и попита: