Бернд Улбрих
Степен на смущение „Човек“
Навярно е възможно едно тяло да стане толкова нечувствително.
Дали по този начин организмът не се съпротивлява срещу непоносимото? Като след дълго, може би жестоко мъчение той не изпитваше нито болка, нито топлина, нито студ. Спомняше си обаче за някакъв дълг. Споменът беше мъгляв. Излъчваше безпокойство. Той губеше време. Не правеше това, което му беше възложено. Щяха да го привлекат под отговорност. Джодок щеше да го ругае. По дяволите, объркват се всичките ни работи! Това проклето избухване на газа! Време, време! Пълна бъркотия, координационни планове, задължения, договарящи се страни! Отвратителна история. Джодок обичаше да ругае, но в ругатните му имаше нещо мило, дори поетично. Канабис обаче нищо не можеше да направи. Беше безпомощен. Долната му челюст, устните му трепереха. А очите му сякаш бяха пресъхнали. Никаква сълза не облекчаваше болката. Те отдавна бяха умрели, а заедно с тях беше умрял и неговият дълг. Той не зависеше от изискванията на обществото. Свободен ли беше? Къде се намираше? Кога? Още нямаше чувство за ориентация. По-скоро усещаше, отколкото си представяше миналото. Струваше му се, че се намира в опасност. Искаше му се да изкрещи. Но нямаше глас. Кой би могъл да чуе вика му?
Някъде около десетото събуждане разбра, че всъщност вижда, без да гледа. Липсваше му каквото и да е обяснение за този феномен. Известно време го отдаваше на заблуда, тъй като предположението, че чудната сила, предизвикала метаморфоза на сетивата, е само един волеви акт, му изглеждаше прекалено фантастично. Всъщност не беше ли изпитал вече силата на волята си? Те още живееха! Без и най-малката искрица светлина да осветява пространството, той съзираше границите му. Може би някакви излъчвания предизвикваха стимулиране на електрическите импулси в нервните пътища? Може би волята, подхранена от безумния страх, че ще изчезне, беше в състояние да извърши дори това? Истинско чудо! Как иначе можеше да си обясни, че все още бяха живи, че отново и отново се събуждаха, усещаха пулса на телата си и тяхната топлина. Наслаждаваха се на смешното щастие да дишат и да чуват гласовете си. Те живееха от присъствието на другия. Лаурета.
Най-сетне я съзря. Както и предния път, при последното събуждане, тя лежеше заклещена между сипея и стената. Отломъците покриваха левия й крак само до над прасеца. Тази гледка отново пробуди надеждата.
Лаурета още не беше се събудила напълно, но лицето й вече леко поруменяваше. Тук-там потрепваше мускул. Така не беше я виждал никога и от изумление забрави да се зарадва, че вече може да възприема и цветове. Още при предното събуждане преди десет години всички очертания му се виждаха потънали в бледо сивозелено. Какво щастие, какво блаженство! Получи вкусово усещане и преглътна. Свежи, сладостни струи потекоха в гърлото му. Изглежда, всички агрегати на костюма работеха безупречно. Колко време вече, колко време?
— Колко е часът? — Звукът от собствения му глас го разтърси като шок.
Лаурета отвори очи. Досещаше се, че се опитва да се усмихне, и я зачака търпеливо да овладее гласа си. Мина доста време. Но за тях то вече нямаше никакво значение.
— Здравей, скъпи!
— Как се чувстваш? — попита той. — Добре ли си? Дълго време ти беше необходимо, по-дълго от друг път. Сега аз бях пръв. Кажи ми истината! Наистина ли си добре?
— Но да, естествено. — Тя се изкашля и гласът и позагуби малко от онази пресипналост, която го беше обезпокоила.
— Чувствам се чудесно. Положително ще се справя. Няма да ме чакаш дълго.
— Да се надяваме, че няма да се свлече още чакъл.
Тя нищо не отвърна. Пък и какво ли можеше да каже. Срутването се беше повтаряло неведнъж и с несло-мим дух тя всеки път беше започвала отначало. Струваше, му се, че различава как устните й оформят думите: „Скоро ще дойда при теб и тогава ще бъдеш свободен.“
— Защо се смееш?
— Извинявай. Глупаво е.
— За нищо не бива да се извиняваме един пред друг.
— Представях си, че бихме могли да приличаме на мумии, с потъмняла кожа и изсушени след толкова много години.
— Но нали се виждаме — възрази тя. — Знам точно къде лежиш. Виждам шлема ти как се подава изпод чакъла. В прозорчето виждам лицето ти. Това е твоето лице. Времето почти не те е променило.
— Внушение — отвърна той. — Всичко е внушение. Ние живеем от химери.
— Наречи го по-добре надежда! — прошепна тя. — Ние живеем от нашата надежда.
— Колко време вече съществуваме така? Колко време още ще имаме сила?
— О, нека да пресметна! — извика тя с привидна веселост, сякаш заедно с резултата щеше да възкръсне една неотдавнашна надежда. — При дванадесетия път дясната ръка, при петнадесетия път кракът, шестнадесет, седемнадесет. Сега е седемнадесетият път.