— Никога. Точно след един час всичко приключвало. Сондата отново заработвала нормално. Разбира се, съответните блокове се подменяли.
— И?
Сол отново сви рамене.
— Знаеш как се процедира в такива случаи. Сондата ще иде на боклука. И преди не е било другояче. Ти би ли се занимавал с боклуци?
— Сведенията не дават никакво указание.
— Никакво.
— Би трябвало да се заемем с тая работа.
Сол хитро намигна.
— Точно това и ще направим. Приготвил съм всичко необходимо. Ще я прегледаме тази сонда от горе до долу.
Избухнаха в смях като хлапаци, които кроят някаква лудория, а Демперър извика закачливо:
— Слушай, та ти не си бил толкова прост, колкото те мислех.
Канабис изпъшка. Горната част на тялото му се наклони напред, той се свлече на една страна и остана да лежи неподвижен.
— Не мога повече.
Лаурета се смъкна по купа развалини към него.
— Трябва! Съсредоточи се! Извикай на помощ запасите си от енергия! Ти имаш сили! Ти си великан по сила. Ти си титан. Ти си моят любим.
Шепнешком му внушаваше волята си. Ученичката не беше повече ученичка, учителят не беше повече учител.
За неопределено време той застина неподвижен, с кръстосани крака, горната част на тялото наведена далеч напред. Очертанията на предпазния костюм придаваха на положението, в което човек се връща обратно към своето начало, нещо гротескно.
— Добре — каза той и се изправи. — Не съм на края на силите си. Починах си чудесно. Всичко има смисъл. Ние искаме да живеем. Работата ми действува добре.
Тя го привлече към себе си.
— Погледни ме!
Той се подчини на заповедта й и тя надникна в две уморени очи, в които наместо предишната дълбочина се бяха напластили сенки. Цял един безкраен миг той й се струваше чужд и мъката по любимия напираше да я завладее. Изпълнена с очакване, попита:
— Разочарован ли си от неосъществената си надежда — от мен?
Внезапно, подчинявайки се на някакъв тайнствен механизъм, сенките изчезнаха и мъката й се разсея още в зародиш. Той обгърна нежно с две ръце шлема й, поразтърси го малко и заклати в същия ритъм главата си.
— Не бива да си втълпяваш такова нещо. Изпитвам все още същия копнеж, както преди сто седемдесет и пет години. Станал е по-силен, неугасим.
— Защо се отпускаш тогава?
— Отпуснал ли съм се? Възможно е. Замислих се за момент с какви шансове разполагаме все още.
— Досега не си питал за това.
Той се усмихна.
— И ако не го бях направил, това не би ли означавало да си отида от този свят като безсловесна твар? По-лошо дори, да чакам, подобно на камък, сушата и дъждът, слънцето и мразът да довършат разрушителното си дело. Да чакам, докато вятърът разпръсне песъчинките. Аз мълчах, издържах и не питах. Звучи парадоксално, нали? Но имах една надежда. Имах тебе.
— А сега? — запита тя с цялата увереност, на която беше способна, защото той не биваше да забележи притеснението й.
— Има ли нещо друго сега?
Привидно развеселен, той примигна към светлината на нейното фенерче.
— Сега сам съм си надежда, но не мога да се самозалъгвам. Прекалено добре се познавам.
— Нима трябва да ти повярвам? Човек с такава воля! Ти ме научи как да оцелея. Наложи ми волята си. Нашата воля беше нашият голям коз, макар и да не искаш да го признаеш сега. На нищо друго не си се осланял по този начин. Твоята воля е неизчерпаема. Тя е безгранична.
Заслепен, той затвори очи.
— Основата на този похват, с който ти току-що се зае, който и аз с успех прилагах към тебе, е непознаването на другия. Всеки цирков магьосник знае това. Как да продължавам да мамя самия себе си? Илюзии храни само наивникът. Навсякъде е така. Революциите живеят от това, и великите хора на изкуството, а в края на краищата и ние.
— Ела при мене! — помоли го тя. — Опри глава о коляното ми! Искам да държа ръката ти. Може би ще прочета нещо по лицето ти.
Едва сега, близо до нея, толкова късно, почти прекалено късно, като благотворен медиум го обзе убеждението, че е извършил нещо неповторимо. Затворен в пещера на стотици метри под повърхността на Сатурновата луна Титан, заобиколен от разредената атмосфера на отровните газове, от пустош и скали и отново пустош, изолиран от живота на милиони километри пустош, откъснат от земното време, той се почувства свободен. Ако беше сам, щеше да остави това чувство да се стопи в мечта. Но те бяха двама. И за тях то се превръщаше в съзнание. Затова не можеха нито да се върнат назад към изкуствения сън, нито да се откажат. Бяха измамили смъртта. Бяха преодолели нещо, което беше по-силно от самите тях.
Един живот, белязан от дълга, беше преминал, преди да му се удаде случай да изпита силата си.