— Съдбата ни неповторима ли е?
— И още как! — отвърна тя. — Никой няма да научи за нея.
— Това е нашата неповторимост.
Лаурета поклати глава.
— Прекалено малко е. Кому е нужна тя, след като не е многократна?
— На нас.
Тя взе ръката му.
— Естествено, на нас. За един миг. Имаме право да смятаме в мигове. Сега всичко е разрешено.
— Това свобода ли е?
— Тук — каза тя — може да се нарече така.
Час след час изхвърляха зад гърба си купища развалини и скални отломъци. Час след час, на равни интервали, насипът наново се свличаше. Краят му не се виждаше.
С течение на времето Канабис си възвърна обичайната сила. При смяната на напрежение и почивка втвърдените му мускули се отпуснаха и започнаха по-силно и по-уверено да управляват ръцете и тялото. По-убедителна от всякога му се стори мисълта, че ще се справят. Изтри в кодиращото устройство заповедта, според която то трябваше да го предупреждава при повишен разход на енергия. Десет или петнадесет часа, той искаше да ги използва. Като ефирна мечта го лъхна копнежът за близостта на Лаурета. Можеше ли да бъде по-близо до нея, отколкото сега. Всъщност не беше ли близо само до нейната залитаща сянка? Илюзорната представа за тяхното общо бъдеще спря дъха му. Какво бъдеще? Кои от техните предишни „ТВ-мечти“ биха могли да осъществят? Тогава жаждата им за сетивна любов намери единствения канал през стотици милиони километри, за да окрили мислите им. Смятаха себе си за нещо особено, за избрани да запазят тази любов. Всяка пропусната възможност да се хвърлят един другиму в обятията — тъй като ги разделяха само някакви си незначителни астрални разстояния — ги оставяше привидно неутешими. Триумфът, че колкото повече време се изнизваше, толкова по-изключителна, дори уникална ставаше връзката им с действителността, облекчаваше мъката им. След пет години отчаянието им се стори едва ли не непоносимо. Но гордостта от тяхната мъченическа безнадеждност им даваше съзнанието за величие.
И когато в един случаен миг от живота си те се оказаха един срещу друг в една пещерна галерия на Титан, почти не им се искаше да осъзнаят, че с това героичното време на тяхната неосъществена любов е отминало.
До ушите му достигна сподавен вик. Погледна нагоре и видя Лаурета неподвижна, като че ли се беше вцепенила. Насипът си стоеше непроменен. Само наклонът му не беше вече толкова стръмен, както в началото. Нищо не показваше свличане. Наведе се и пропълзя на четири крака дотам. Обут в ботуш, какъвто носеше и той самият, от развалините се подаваше един крак. Половин час по-късно вече бяха изровили цялото тяло.
— Айвън — прошепна Лаурета. После повтори още по-силно и по-убедително: — Това е Айвън.
— Надявах се той да се е спасил.
— Кой ли още може да е погребан тук?
— Спомняш ли си — запита Канабис — къде горе-до-лу се намираше брат ми, когато се случи това?
— Той беше много далече напред. Би могъл да е излязъл.
Канабис знаеше колко съмнително беше това твърдение, но пое дълбоко дъх и си спомни с усмивка:
— Като деца бяхме неразделни. Щеше да ни объркваш и като възрастни. Жалко, че не можа да се запознаеш с него.
Тя отвърна с нежност на тъжната му усмивка.
— Нали имам тебе. Ти ще ми разказваш за твоя брат-близнак и ще бъде все едно, че и той е тук.
Прегледаха предпазния костюм на Айвън и установиха, че е невредим. По трупа не се виждаха никакви външни наранявания. Нямаше нужда да потвърждават един пред друг самоубийството му. Визьорът на шлема беше отворен.
— Бил е жив — каза Канабис. — Предпазният костюм е устоял срещу натиска на скалата, макар че е бил заровен по-надълбоко от нас. Невероятно.
— Трябва да го е направил още докато ние сме били в безсъзнание — отбеляза Лаурета. — Откакто дойдохме на себе си, вече никой не се обади.
Взряха се в лика на мъртвия. Смирението, изписано върху него, искаше сякаш да внуши единствено възможния изход.
— Ние бяхме и си останахме сами. Те още тогава са ни изоставили. Надлъж и шир никакъв човек, никакъв глас, нищо. Разбирам го. Ние сме безпомощни, ужасно безпомощни.
Канабис устоя на погледа й.
— Дали за него щеше да бъде утеха, ако знаеше, че сега разполагаме с една енергийна клетка повече. Може би тъкмо неговата смърт означава нашето спасение.
— Ей я там, отпред — каза Сол. Демперър присви клепачи.
— Нищо не виждам.
— Запльо такъв! Поне местността разпознаваш, надявам се.
— Разбира се. Знам, че всеки момент трябва да пристигнем. Само дето не мога да открия сондата.
— Ех ти, всеки женски задник би различил от разстояние, а сега не виждаш. Ето я там отпред, вляво, където скалите приличат на швейцарско сирене.