— А, да, вярно.
— Слушай, ти защо си така нервен! Я се съсредоточи?
— Глупости, изобщо не съм нервен. — У Демперър се наслояваше неприятно чувство.
— Какво се кокориш така подплашен наоколо си? Там напред е.
— Добре де, нали я виждам.
— Но какво има, какво ти е?
Демперър размисляше как трябва да му обясни. Вероятно пак би се получило някакво недоразумение, затова започна отдалеко:
— Знаеш ли, аз не съм виновен. То идва като че ли от само себе си. В една от пещерите на тези скали тук някога е претърпяла злополука една експедиция. Тъкмо експедицията, към която принадлежал дядото на моя дядо и неговият брат, моят прачичо Канабис. Тук са загинали те и аз си въобразявам, че може би ще намеря някаква следа от тях. Разбираш ли защо съм неспокоен? Тук някъде са оставили костите си мои прадеди.
Сол се изкиска.
— Цяло шествие, а? Явяват се в дълга редица, за да те поздравят. Ами че вие сте имали подчертано чувство за фамилна памет.
— Простак! — хвърли му Демперър бърз и сърдит поглед. Съжаляваше, че изобщо му е казал нещо. Сега Сол щеше непрекъснато да използва това в тънките си подигравки. Въпреки всичко той си беше чисто и просто един дръвник. Какво ли разбираше такъв от история. По всяка вероятност точно толкова, колкото разбираше и самия себе си. Не го интересуваше откъде идва и какво щеше да му донесе бъдещето. За него беше важен само мигът. Неговото жалко, дребнаво мислене се състоеше, изглежда, само от жени, удобства и кучешки страх за незначителното му съществуване. Изкушаваше се да му цапардоса един.
— Имаш право. Щом хвърлиш топа, си заминаваш, като че ли никога не си и бил. Фю! И си заличен. Не си направил нищо повече от една драскотина в световната история. Кому ли ще йаправи впечатление тя върху този изподраскан летопис?
Сол не отвърна. Той беше поел ръчното управление и направляваше транспортьора върху скалните руини, които заграждаха една обширна площ. Обади се чак когато паякът спря със скърцащ звук в средата.
— И точно ти ми казваш такова нещо? Та не си ли и ти същата мизерна, незначителна и обругана отрепка като мене? Да, на нас ни върви. Върви ни блестящо! Но когато Комитетът или някое идиотско кодиращо устрой-тво каже, че от утре Сол ще бачка на Меркурий, той ще бачка. А казвам ти, това е отвратително място, възможно най-отвратителното. Там е горещо и мръсно, смъртоносно е, казвам ти. И ти обещавам, че там няма да ида. Там никога. Ние сме си тук.
Затвориха шлемовете. Погледите им се срещнаха. Сол рече провлачено:
— Може би наистина си струва да знаеш нещо за хората, които са били преди теб на тази земя, дядо, прапрачичо, как им е вървяло и така нататък. Но конкретно не бих могъл да си представя каква полза ще донесе това някому. Нима виждаш себе си по-добър, понеже ти са известни имената и историите им, също като хората, които, щом знаят нещо повече, обикновено се смятат и за по-добри. Тия, учените — сви презрително устни той, — тия, интелигентите. Какво ти помага това сега, в този момент? Ти трябва да прегледаш и да поправиш една сонда. Е, и? По-леко ли ти става от това? Някой си е минал тук преди теб. Е, и? Следите му са на двеста години. Е, и?
Демперър промълви със съжаление в гласа:
— Не го разбираш.
Слязоха. Но след като изминаха няколко метра, на Демперър му стана ясно, че отговорът му беше непълен. Подозираше някакво недоразумение. Несъзнателно забави крачка. Подразни се от вика на Сол и го догони чак при входа на сондата. Реши, че е намерил най-сетне думи, които Сол трябва да разбере.
— Знаеш ли — заобяснява той, — то е като жена. Иска ти се да знаеш какво е било преди тебе. Кои са били предшествениците ти, как са изглеждали, какви качества и така нататък.
— Разбирам — отсече Сол и Демперър веднага си отдъхна. — Но аз никога не съм искал да знам това. Пука ми кого е имала преди мене. Аз съм сега, разбираш ли, сега. Не вчера, не утре, а сега. Точка.
— Аха, така значи — потри несръчно ръце Демперър. — Трябва да се залавяме на работа. Предполагам, че в базата чакат за стойностите.
Пренесоха пособията и инструментите, направиха кратка, мълчалива пауза и започнаха работа. Часове след това не бяха напреднали нито на йота. Диагностичният компютър не установи никакъв дефект. За всеки случай демонтираха въпросните функционални блокове и ги замениха с нови. В картината на смущенията не се получи никаква промяна. Те си оставаха нетипични и дори самият компютър не можеше да ги идентифицира. Напълно безсистемно отчитаните стойности спадаха изведнъж или пък вземаха астрономически размери, а от време на време съвсем изчезваха, пропадаха, което би могло да се сравни с угасването на цели галактики.