— Хайде утре да продължим — предложи накрая Демперър. — Стана късно, вече не сме в състояние да се съсредоточим. Може би Морфей ще ни донесе облекчение.
— Та ти си бил образован! — закачи го Сол. — Кой би помислил?
Засмяха се и част от напрежението през последните часове се стопи. В основни линии Демперър беше доволен, че работи заедно със Сол. Той беше специалист, какъвто рядко се среща. Като че ли някакво седмо чувство постоянно му подсказваше кога колегата му се нуждае от неговата помощ. Преди да си легнат, изиграха една партия шах. Сол умееше да губи. Всъщност той държеше преднина по време на цялата игра. Провали го една-единствена, направо случайна грешка. Демперър не се радваше на победата си. Струваше му се детинско да подари на приятеля си Сол някаква си там победа на шах. Срамуваше се малко от своята наивност и въпреки това жестът му се струваше важен. Държеше да покаже на Сол що за човек е. Каквото и да беше това, воля или неосъзната импулсивност, те трябваше да подкрепят собствената му вяра, доверието му. Нямаше ли хора, които бяха пожертвували много повече от една победа на шах, любовта си. Той не беше ги срещал, поне в неговия живот не. Но убедеността, че ги е имало във всички епохи, го караше да вярва и в сегашното им съществуване. Как да предаде на Сол тази своя сигурност? Не принадлежаха ли на Сол думите, че това не може да е всичко — жени, слънце, ядене? Демперър мълчеше. „Какви ми ги разправяш — щеше да каже Сол, ухилвайки се. — Че една маса стои по-здраво на три, отколкото на четири крака ли?“
С фанатичен стоицизъм продължиха да работят след кратката, изпълнена с видения дрямка — първия нормален сън, откакто в утринта на онзи далечен ден се бяха събудили, за да поемат по следите на титаничните из-ригвания. По улея, който най-сетне успяха да направят, безмилостно потече порой от отломъци. Измамно спокойна се виеше пред тях опашката на чудовището, готова да потрепне като на шега или да замахне в смъртоносен удар. Подтиквани от отчаяна смелост, те подръп-ваха оттук-оттам несравнимо по-силния противник и това, че той не ги отхвърляше и не ги размазваше, се дължеше като че ли единствено на равнодушието му.
Работеха всеки за себе си и въпреки това се навеждаха и изправяха в един и същ ритъм, в един и същ ритъм вдигаха и хвърляха, така че тропотът от разбиващите се камъни образуваше една монотонна поредица без начало и край. Големите блокове подхващаха на четири ръце и тогава погледите им се срещаха за частици от секундата, кръстосваха се, отразени от повърхността на камъка.
Пот слепваше клепачите му. Ръцете му трепереха неудържимо. Като че ли заплашваха всеки момент да се разпаднат, боляха го крайниците, гърбът, главата, дори ходилата. Вдишване, издишване, замахване, изхвърляне! Отначало. Още веднъж и още веднъж. Отново и отново. Без край. Вдишване… изхвърляне. Вече не поглеждаше. Ръцете му инстинктивно сграбчваха, запокитваха. В двоен смисъл болезнено беше всяко поглеждане. Светлината на лампите заслепяваше и безконечната грамада от камъни си оставаше все същата. Сизифово време.
По някое време ръката му се натъкна на празно пространство. Загуби равновесие, едва не се прекатури напред. Погледът му попадна… в нищото.
Между грапавия таван на подземната галерия и върха на планината от развалини зееше дупка. Илюзия? Не беше изключено. Просто някакъв напряко застанал отломък пречи на срутването. Беше ли пролуката достатъчно голяма за една надежда? Като в опиянение ръцете им се заровиха в чакъла, проправяйки си път напред. После клекнаха рамо до рамо пред отвора, който предвещаваше свободата.
— Нищо не разбирам — обяви Демперър. — Тази осцилограма. Виждал ли си друг път такова нещо?
— Не — вдигна поглед от уреда Сол. Прехвърляше трескаво знанията си за някакво обяснение.
— Щом ти не разбираш — сряза го Сол, — то и сам господ не може да разбере, така ли?
— Престани с тази твоя проклета чувствителност! — повиши тон Демперър. — Казах просто, че нищо не разбирам.
И двамата усетиха, че едва владеят нервите си.
— Смешни линии — рече примирително Сол. — Приличат ми на счупен гребен. Някъде съм виждал вече нещо такова.
— То се знае — изпъшка Демперър, — някъде си виждал нещо такова, нещо подобно.
Сол поклати глава.
— Не нещо подобно. — Той се отмести малко встрани, за да хвърли поглед на външния екран. На площадката стоеше паякът.
— Излез, донеси го! — заповяда той.
— Какво? — попита Демперър. Предугаждаше някаква идея и това неудържимо го тласкаше да се превърне в нейно сляпо оръдие. — Би ли имал добрината да ми обясниш какво да донеса?