Сол се стресна като човек, изваден от дълбоко размишление.
— Лингито ми трябва — каза той с такъв тон, като че ли изобщо не би могло да има друга възможност.
— Донеси си го, ако обичаш, сам! — Демперър се изплю на пода. После навъсено отстъпи. — Добре де, отивам.
Надигна се, затвори визьора на шлема си и се затътри към шлюза. Сол го наблюдаваше как излиза, мъкне се към транспортьора и после отново се появява с устройството под мишница.
Още преди Демперър да отвори шлема, Сол измъкна кутията от ръцете му и я включи в централния компютър на сондата. Дистанцирайки се от събитията и изпълнен с ирония, Демперър се наведе през рамото му. Уредите не показваха никаква реакция на манипулацията. Екранът на компютъра оставаше пуст. Контролните полета подаваха непрекъснато изменящи се цифрови стойности. Разликите оставаха константни.
— Е, видя ли! — подхвърли без злоба Демперър. — Да не би да си очаквал нещо друго?
— Тихо! — изкрещя Сол. — Затвори, за бога, проклетата си човка!
Демперър притежаваше достатъчно космически опит, за да не протворечи на такъв тон. Някои изпадаха в бяс, който преминаваше също така внезапно, както се и появяваше. Предпазливо, без звук си пое дъх. Наведен, му беше невъзможно данапълни дробовете си. Горещи вълни го заляха и докато се мъчеше да потисне едно сподавено стенание, му се стори, че дочува гласовете на един мъж и една жена. Сетивна измама или технически феномен?
Първоначално линги беше уред, който трябваше да замести човека като преводач. Но скоро се утвърдиха неговите многостранни способности. Той можеше да се прилага не само в общуването между човек и човек, но и между човек и машина. Тук и там при високоселективните компютърни модели от най-новата генерация се наблюдаваше как изкуственият интелект показва готовност за високи постижения едва тогава, когато включваха към него линги като допълнителен уред. Международният речник с вицове за говора на компютрите сигнализираше вече за процеси, заслужаващи сериозно внимание. Какво голямо внимание отдаваха официалните власти на тези факти, се подразбираше от стриктната забрана на тези вицове по време на космически полети. Но и на Земята можеше да си навлечеш значителни дисциплинарни наказания, ако остроумничиш на обществени места за предпочитанията на компютрите да се изразяват словесно.
— Какво има? — прошепна Демперър.
Сол се беше втренчил в уреда като омагьосан.
— Може би раздвоение на компютърната личност?
— Но от какво може да е бил предизвикан подобен шок? — попита сякаш самия себе си Демперър.
— Понятие нямам.
Демперър възвърна нормалния си глас.
— Раздвоение на личността! Не е ли малко дръзко!
Но това, което той си мислеше, беше още по-дръзко, беше фантастично. Какво го възпираше да сподели със Сол? Той можеше да изтълкува казаното като провокация или пък майтап. Но явно, че сега не беше време за техния обичаен тон. Проклинаше страха си от иронията на Сол и момента, който му даваше право за това. Фантастичното изискваше точно обяснение. Всичко друго можеше да го направи смешен. Цялата база щеше да му се подиграва. Адомайтис щеше да го изпрати на проверочен. Колко бързо рашаваха, че някой не е годен вече за космически полети.
Помръдвайки с рамо, Сол се противопостави:
— Смущението трябва отдавна да се е подготвяло. Той гениално е прикрил състоянието си.
— Ако приемем, че имаш право — бавно каза Демперър, то от негово гледище той е действал логично. Просто е бил длъжен да се прикрива, действайки по принуда като болен, който не може да постъпи другояче, тъй като му липсва всякаква възможност за преценка, за самоконтрол. Подчинил се е на тази логика.
Изненадан, Демперър оглеждаше пробляскващата в бледозелено кутия на предавателния компютър. Той беше запознат, разбира се, с теорията. Но колко абсурдно му изглеждаше предположението, че на такъв един предмет са присъщи човешки начини на поведение, та дори и по-болезнени.
— Сол — обади се отново той, — ако добре си спомням, този ефект трябва да стане съществен чак за следващото поколение.
— Възгледите по този въпрос се разминават — отвърна Сол и възкликна безпомощно: — То иначе май и не може да бъде.
Демперър мълчеше обезкуражен, защото приемливо и разумно решение наистина не се намираше. В представите му изникна скална галерия, из която сновяха две сенки. Картина от миналото? Силуетът на предпазните костюми имаше архаични очертания. Сънуваше ли? Но действителността неумолимо го върна при себе си, изисквайки онези способности, които бяха развивани в него и които не представляваха нищо повече от трезво аналитично мислене.