Выбрать главу

Безмълвно и съсредоточено се вслушваха в гласовете, които проникваха откъм емитерите на компютъра. — Чуваха думи, които се подреждаха една след друга и придобиваха смисъл, който излизаше извън границите на човешкото въображение. Фантазията им се развихри, но разумът им подсказваше, че са свидетели, макар и само по слухов път, на действително събитие. Незабелязано отпадна възможността да представят цялото като несъвършен продукт на болен, изкуствен интелект.

— Лаурета — промълви Демперър, — това беше нейното име. Точно така, сега отново си го спомням. Лаурета и Канабис. Тяхната история ти разказах.

— Я ме остави на мира с твоята мания — язвително махна с ръка Сол.

— Но това са те! — извика Демперър.

Сол гръмко се засмя:

— Колко време е минало оттогава, сто и седемдесет години?

— Измислили са някакъв начин, за да оцелеят.

— Глупости.

— Те се обичат. Направили са невъзможното.

Неочаквано сериозно Сол отвърна:

— Виж какво, мой човек, днес приказките нямат значение. Имат значение очевидните, недвусмислени, достоверни факти. Важи простата истина. На нещо повече вече никой не вярва. Знаеш това така добре, както и аз.

— Дрисльо си ти — отврати се Демперър, — хората там може да се нуждаят от нашата помощ.

— Дрисльо ли? — обиди се Сол. — Защото ти казах каква е истината. То ще си покаже кого от нас Адомайтис смята за дрисльо.

Изтощена, Лаурета се опря на стената. Канабис я хвана за ръка. На безкръвните й устни беше застинала сгърчена усмивка.

— Ще ми мине. Не се тревожи. Последните ми сили, радостта, разбираш ли? Трябва да се съвзема. Още не мога да повярвам. Успяхме.

Тя се отблъсна с рамо от стената.

— Трябва да продължим нататък. Сега трябва да ходя, трябва, иначе просто не ми се вярва. Не е ли за невярване, след сто и седемдесет години!

— След седемнадесет часа! Тя се засмя.

— Педант!

— Ефективно — продължи той, — ефективно ние…

— Твоето ефективно ми е безразлично — го прекъсна тя. — Кажи ми по-добре коя посока да хванем — наляво или надясно.

— Наляво.

— Откъде пък знаеш?

— Пошепна ми го едно малко зелено човече.

— Добре, доверявам ти се, самозванецо. Мисли му обаче, ако ме подведеш.

— Рече народът на царя и се помъкна след него.

Изпаднал в щастливо опиянение, той се забавляваше в продължение на минути с този образ и всеки път, щом го повикаше, тя надничаше в едно по детски лъчезарно лице.

Пред всяко ново разклонение той вземаше решение, подобно на вожд, сигурен в победата си. Неговата сигурност я очароваше, сковаваше собствената й воля и тя безропотно го следваше дори тогава, когато и двете възможности й се струваха равностойни.

Веднъж се оказаха в корито, където се събираха поне десет подземни галерии. Той нито за момент не се спря в средата. Дори не удостои с внимание останалите възможности. Погледът му, насочен напред и нагоре, разкриваше такава съсредоточеност, като че ли проникваше през скалите.

Вървяха по-нататък и все по-нататък. И никаква сила на света не можеше да ги спре сега. Шумът от стъпките им напомняше тиктакането на спокоен, старинен часовник, чието махало, огромен, пробляскващ в жълто диск, непрекъснато замираше.

Залитайки, встъпиха в деня, който не беше създаден от слънцето. Заслепени, те се крепяха един друг, заслепени, въпреки че светлината от лампите им беше стократно по-силна, заслепени, въпреки че Сатурн светеше хилядократно по-слабо от Слънцето. Пред бледата светлина на звездите затвориха очи. И пред непрогледната тъма на Вселената. Почти неуловим беше преходът. Като отсечена завършваше галерията, следващата крачка направиха вече в безпределността.

— Прилича на швейцарско сирене — промълви Канабис.

Лаурета погледна назад. Известно време разучаваше предната част на скалния масив, който за невъобразимо време беше означавал тяхното пленничество.

— Не познавам местността. Навремето си не се качихме оттук.

— За да бъда откровен — призна той, — и аз се чувствувам чужд тук.

Тя го погледна озадачена, без да е сигурна дали той не си прави шега с нея.

— Мислех, че се ориентираш. Дотук беше толкова сигурен в себе си.

Не беше ли чул? Погледът му се отмести от нея. Широко разтворени, очите му гледаха втренчено в далечината. И сякаш нищо не виждаха. Полуотворени, устните му замръзнаха в нечовешко напрежение. Усмихваше ли се? На какво? Осъзнаваше ли думите си?

— Тук трябва да е. По-близо откогато и да било. Пътят. Той ми показваше пътя.

Сведе поглед към нея.