— Звучи странно, нали? Но аз го чувствувам съвсем ясно. — И погледът му отново се издигна над нея и се зарея в мрачината между скалите.
— Какво ти е? — попита тя. — Сега накъде?
Той я хвана за ръка.
— Да идем отсреща.
Лаурета се остави да я води. Какво друго би могла да направи?
С нюх на животно той непогрешимо следваше вече избраната посока между скални развалини, които им закриваха гледката, измежду улеи и оврази, заради чието преодоляване трябваше да се отклоняват от пътя; измежду скални конуси, които им се налагаше да заобикалят. Те се държаха за ръце и по тази малка, изолирана повърхност протичаха техните жизнени импулси. В това единение се вливаше и енергията на два мозъка, силата на две сърца, издръжливостта на белите им дробове. Два чифта очи гледаха за един организъм, два чифта крака го движеха напред.
Заобиколиха подобен на боздуган камък.
— Ето го — възвести Канабис.
Пред тях се намираше ръбестото тяло на сондата, оградено от малка, разчистена от отломъци площадка. На покрива се въртеше параболична антена.
— Това са го построили хора!
— Естествено — отвърна той. — Хора.
След миг на колебливо мълчание Лаурета се осмели да попита:
— Къде са те?
— Става дума за необитаема станция.
— Откъде знаеш?
Канабис я погледна невъзмутимо.
— През цялото време бях във връзка с него. Всъщност винаги, когато се събуждахме. Но едва в този момент това ми стана ясно.
— С кого си бил във връзка? — запита тя и въпросът й прозвуча по-скоро тревожно, отколкото недоверчиво. — Какво ти стана ясно?
Лицето му просветна.
— Това не бива да те тревожи. Мога да го опиша приблизително така: винаги, когато се събуждах, участвах в мислите на някакъв непознат. По-ясно не съм в състояние да ти го обясня, съжалявам. Това бяха откъслечни мисли, разсъждения върху космологически и математически проблеми. Най-напред си помислих, че е нещо в мене самия, един вид шизофрения. Но разбрах, че се лъжа. Просто така се усеща. — Поклати глава, учуден сякаш от самия себе си. — Заблуда. Самоизмама — да, добре. Очевидно връзката винаги е функционирала само едностранно. Във всеки случай никога не долових ответна реакция от негова страна. Сега се опасявам, че се лъжа. Употребих много усилия, за да ме забележи, защото допусках, че партньорът ми е човек. Онова, което достигаше до мене, не беше безчувствие. Той, това е мислещият център на тази станция.
Един чудовищен, всяващ страх въпрос, един отговор може би накара лицето й да посърне. То му напомни изображения на войни и катастрофи, на хора, обречени на смърт, припомни му за предсмъртни мигове, когато всеки е сам със себе си. Взе я в обятията си.
— Какво — прошепна тя със задавен глас, — какво изпитваш сега? Той ще ни помогне ли?
Приближиха се до сондата, по-висока от човешки ръст. Канабис постави ръце на стената, опипа я, сякаш докосваше нещо невидимо.
— Паметта му е запазила пресен спомен за двама души. Да, преди малко двама души са били тук.
— Боже мой! — извика тя. — Заминали са? Къде са заминали? Нима нищо не са разбрали за нас? Той нищо ли не им е предал?
Канабис отпусна ръце. Шлемът му опираше в стената. Като че ли искаше да я събори, той се напрегна, но останал без сили, се обърна, подпря се с рамене и присвил леко колена, остави ръцете си свободно да висят във въздуха. В тази поза застина безмълвен.
— Отишли са си.
— Откакто излязохме от пещерата, най-късно от този момент нататък, той се е опитвал да осъществи връзката между тях и нас. Но не е имал такова поръчение, пък и не е разполагал с достатъчно енергия. Това е границата на неговата самостоятелност, разбираш ли? И той е могъл само в ограничена степен да я отклонява от истинските си задължения.
— С други думи — заключи спокойно тя, — те нищо не знаят за нас.
Затруднен от тесния шлем, той поклати глава в знак на несъгласие.
— Това очевидно не е пълната истина. Все нещо са научили за нашето съществуване.
Тя плътно се доближи, подпря се на него и чак когато заплашваше да се свлече вече надолу, той събра сили да я удържи.
— Но те не могат просто така да си идат — изплака тя. — Трябвало е все пак да почакат. Какви хора са това?
Като я притисна по-силно, той задуши тихия й стон.
— Не са го направили с лошо намерение. Явно не са разбрали. Не са допускали невероятното.
— Може би с право ги извиняваш — съгласи се тя с уморен и огорчен глас. — Може би наистина не можем да им отправим никакъв упрек. Пък и каква полза сега от упреци?
— Отказваш ли се? — попита Канабис. — Имаме още енергийната клетка на Айвън.
— Къде ли да я търсим? — възрази тя. — Това е само едно отлагане, нищо повече. Ще прекарваме времето, като си втълпяваме, че не е имало смисъл да се завръщаме. По-добре да си внушим, че сме чужденци и не разбираме техните претенции към живота, както и те нашите.