— Може би няма разлика — каза той.
— Може би светът на бъдещето не заслужава онези големи мечти, в които искаха да ни накарат да повярваме? Може би наистина не сме загубили нищо. Не сме ли живи анахронизми? Ще наваксаме ли пропуснатото?
С бръмчене паякът се носеше из еднообразието на равнината. Сол постоянно започваше да си подсвирква някаква мелодия и постоянно спираше още след първите няколко тона. После издаваше все същия ръмжащ звук, който едва прикриваше ругатнята.
— Господи, та ти можеш да влудиш човека! — избухна Демперър.
Сол се ухили раздразнен.
— Защо сме така нервни?
— Престани!
— Да не би да ти се ходи на едно място?
— Стига с тия просташки изрази!
— Не, как така? — заяде се Сол. — Кеф ми прави.
— Казвам ти, престани! Съвестта ни никак не е чиста.
— Не бих могъл дори да знам защо — потвърди Сол.
— Виж какво — изпъшка Демперър, — я не се прави на ударен!
Сол поклати със съжаление глава.
— Ти откачаш. Ако имаш угризения на съвестта, оправяй се сам. Аз нямам.
— Трябваше да останем.
— Нима. И защо? Има ли някакъв разумен довод, който бихме могли да изтъкнем пред Адомайтис?
— Щяхме да го надхитрим както винаги.
— Напълно възможно. Щяхме да измислим нещо или пък щяхме да го накараме да повярва. А на него кой щеше да повярва? Централата може би? Или базата на Земята? Виж какво, да изментиш там с един час, е, не е кой знае какво. Но ние сме обвързани с твърд график. Всичко, което използваме и изразходваме, се води на отчет. Наистина аз може да съм един глупав и нищожен техник, но толкова съм разбрал: имаме съвсем точно поръчение. Изпълнихме го. Независимо дали със или без успех. И за всичко това беше запланувано определено количество кислород, енергия, провизии. Не обаче и за твоите измишльотини. Не, драги, за тях — не!
— Сол — прекъсна го Демперър ядосан, — като че ли се отнася за това. Станцията е на самозахранване. Енергия има в големи количества. Изобщо не става дума за това.
— Вярно — съгласи се Сол, — изобщо не става дума за това. Затова пък си има план: план-график, план за разходите, план за ефективността. И ти да не си мислиш, че някой ще вземе да хвърли всичките тия ненужни хартийки на боклука само защото не сварихме да се върнем навреме, а не сварихме, защото трябваше да тичаме след някаква си приумица? Виж какво, та аз не искам нищо, освен да си спестим, купища неприятности. Въпроси, обяснения. Уморен съм, дявол да го вземе, страшно съм уморен да изписвам кофи с мастило и за най-малките дреболии.
— Но тези гласове — изкрещя Демперър в лицето му, — тези гласове! Тези имена! Това е моята история. Те са живи, разбираш ли?
— Да, една история — каза Сол, сякаш не бе чул, — една истинска история. Да изживееш нещо, което иначе никой не изживява. Хубаво би било. Бих рискувал и аз. Да бъдеш герой, да се притечеш на помощ на изоставените. Но такива истории няма. Пък и откъде ли биха могли да се вземат?
— От преди. Те са нашето минало.
— Я не се прави на луд! — примирително рече Сол. — Това беше обратна връзка, отражение някакво — от Земята, от Плутон или бог знае откъде.
— Това беше истинска история — промълви Демперър, — въпрос на живот или смърт.
— Ето, виждаш ли — хвана се на думите му Сол, — една история. Въпрос на живот или смърт. Една история, нищо повече.
— Още колко ни остава?
— По-малко от половината — отговори Сол. — Още сто и двадесет километра.
— Спри! Връщаме се.
— Нито крачка.
— Ще те принудя.
— Опитай се. Ще бъде последният ти ден на този свят.
Като стена пред Демперър се изпречиха множество лица. Погледът му се плъзна по тях, без да ги различава. Изтощен и отчаян, той рухна вътрешно. Повдигаше му се от Сол и от собствената му слабост.
— Колко би било пеш?
Сол избухна в лаещ смях.
— Разходка ли искаш да си направиш? Ами няколко дена приблизително — ако вървиш бързо. Сложи си малко сухар, та да имаш нещо за похапване из пътя. — Разсмя се гръмко, включи с едно докосване двигателите и те му отговориха с вой.
Все по-високо се завихряше зад тях облакът прах и почти неподвижен увисваше в разредената атмосфера.
Часове след това с незначителни отклонения отново щеше да се разстеле върху предишното място. От тях едва ли щеше да остане следа.