— Следователно — продължи той — това прави сто и седемдесет години. Плюс седемнадесет часа. Изумително! — Приглушеният му смях, пълен със сарказъм, беше предназначен всъщност за него самия. — След обичайния един час ще привършим санитарните работи, ще приемем необходимото количество хранителни вещества за десет години автосугестивен дълбок сън и ще изпаднем отново, изпълнени със страх, в познатото ни състояние, чрез което благодарение на ниски температури и стимулиращи средства поддържаме жизнените си сили. Питам те, колко дълго може един организъм да участва в подобно нещо? Ние се изчерпваме. Всяко камъче, което отместваш встрани, ти струва нечовешки усилия. Напоследък ти свършваше по-малко работа. Все по-малко и по-малко. Когато се измъкнеш, ще ти трябват около петдесет години, за да допълзиш до мен, и двеста, за да ме изкопаеш.
— Дори и така да е! — Викът й прекъсна словоизлиянията му. — Ще те изровя, проклетнико и глупави реа-листе! Каква нелепост, да пресмятаме шанса си. Та той е в самите нас. Ще се освободя, макар и само за да умра в обятията ти.
— Сега пък ставаш сантиментална.
— Мекотело такова! — изкрещя тя в микрофона. — Защо ли ми трябва на мене, глупавата жена, да се захващам с теб. Пукни в гробницата си, любими мой, умри без подкрепата ми, самотен, каквато е волята ти.
Дъхът й пресекна, смелостта също. Той мълчеше. По пътя на безнадеждността ли го бяха тласнали подигравките й?
— Прости ми, скъпи! Ти се намираш в по-тежко положение от мен. Но въпреки това ми вдъхни поне малко кураж! Дай ми, моля те, мъничко сила!
— Нашата надежда е смешна — възрази той. — Вярваш ли сериозно, че някой някога ще ни открие? Никога след нас човек не е идвал тук. При това навремето си пещерите на Титан се радваха на всеобщо внимание. Може би междувременно са се отказали от Луната, може би там горе вече изобщо няма хора, може би там горе има само роботи, автомати.
— Да умрем, без да разберем това, би било наистина неприятно — каза тя.
— Да, така е.
По ритъма на говора й разбра, че вече трябва да е започнала работа. „Каква гротескна роля, напук на всичко, крие човек — помисли той. — Каква е тази движеща сила, която превъзмогва страдания и болки, извън всяко познание?“
Тя изговори думите с усилие.
— Не е ли странно? Седемнадесет пъти изживяваме все същия процес. Събуждаме се, намираме всичко безнадеждно и се залавяме да работим за освобождението си.
„Ти — щеше му се да уточни, — ти работиш.“ Но се отказа. Не искаше да накърнява с думи настоящето, бунта срещу смъртта. Страхът ги караше да се борят за отсрочка. А после? Какво щяха да правят, ако на нея й се удадеше да го освободи? Щяха ли, надявайки се да бъдат намерени, да удължат отреденото им време за живот и да запазят съотношението между сън и будуване? Или щяха да се опитат да разчистят входа, като поемат по този начин риска да прахосат само за един ден енергията, която в друг случай би поддържала живота им векове наред?
— На Буридановото магаре надали му е било по-тежко.
— Какво имаш предвид?
Той се опита да й обясни.
— Приблизително следното: трябва да се съобразяваме с това, че едната от двете купи сено е отровна.
Заслуша се в шума от работата й. Знаеше кога се навежда напред, повдига ръка, кога улавя и отмества встрани камъче по камъче, буца след буца. За да пести енергия, работеше на тъмно. Ръцете й, пъхнати в ръкавици, трябваше да опипват и да усещат. Всяко необмислено посягане можеше да унищожи труда на десетки години. Всяко излишно движение струваше незаменимо много.
С усилие повдигна едва-едва главата си. Натискът на челото му срещу главния шалтер активизира сензорите в ръкавиците: подай показалеца, прибери го, средния пръст, палеца. Знаеше отговора още преди да беше формулирал изцяло въпроса.
„При постоянен минимален разход функционалната способност на клетките е гарантирана за седем хиляди триста и двадесет и два дни плюс минус пет часа.“
Гласът на кодиращото устройство му напомни някого, на когото едно време явно се беше възхищавал. Не се сещаше кой би могъл да бъде. Артист, спортист? Приятел?
Приятелите бяха мъртви. Неговото и на Лаурета време принадлежеше на миналото. От техните познати не беше жив вече никой. Мъртвите бяха забравени. Дузина от тях лежаха в непосредствена близост, погребани под развалините на подземната галерия. Представата за това го накара да потрепери. В мислите си се вкопчи за Земята. Последният приятел, последният познат можеше да е предал смирено богу дух в ложето си преди сто и двадесет години. Нямаше никога да узнаят. Сто години — какво разстояние във времето! Междувременно живееше чуждо човечество. Множество от индивиди, за чиито взаимоотношения той нищичко не знаеше. Хора, за които те двамата не съществуваха. Може би появата им щеше да предизвика сензация: „Здравейте, ето ни отново тук!“ А може би и не. Приблизително така: „Ей, колега Едикойси, тук има двама от миналото, погрижете се някак си за тях, знам, че си имате по-важна работа, но все някой трябва да ги поеме. Точка!“