Какви ли не глупости му идват на човек в главата. Досмеша го.
— Какво има? — обади се Лаурета.
— Нищо. Размишлявам. Напредваш ли?
— Трябва да си почина. Кодиращото устройство ме предупреди.
Той поклати глава, сякаш тя можеше да го забележи.
— Струва ми се, че сега вече наистина е все едно.
— Пак ли започваш?
— Не, не, нямам предвид това. Омръзна ми да се излежавам. Дори да изразходех цялата си енергия за един-единствен, огромен скок, щях да го направя. Естествено, нас вече отдавна никой не ни търси. Случаят, на който разчитахме, не се яви. Шансовете ни непрекъснато намаляват. Просто не можем повече да се търкаляме тук.
— Досега нямахме избор — възпротиви се тя.
Погълнат сякаш от разговор със самия себе си, той продължи:
— Безсмислено е да се колебаем занапред. Физическите ни сили са намалени. Мисленето ми се удава по-трудно. Спомените ми са неясни, макар и все още цялостни. Още колко време? Паметта вече ми отказва, понеча ли да направя връзка между конкретен предмет, човек и дата. Не винаги, но се случва. Затова ми се струва, че е анахронизъм, когато си въобразявам, че те виждам в цветове. Нещо, изглежда, има в главата ми, което се съпротивлява да признае образа ти за недействителен, нещо, в което не би повярвал нито един човек. В мен мисли някой, който не съм аз.
— Вярвам ти.
— Разбира се, ти. Ти винаги си вярвала в мен. Не, то-ва не е правилно. Ти си вярвала в себе си, в своята сила, в своята непобедимост.
С мълчанието си тя като че ли искаше да осъзнае смисъла на тежките думи. Когато най-сетне намери сила за отговор, той прозвуча като извинение:
— Спомням си как се оплакваше, че другите не гледат на тебе сериозно. Тогава почти не те познавах, но имах доверие в теб и в твоите фантазии.
— Това им струваше живота — подхвърли той без упрек. — За тях самообладание и тренировка на волята бяха работа за нервно болни, за хипохондрици. Мразех прякора си.
Лаурета се усмихна нежно.
— Факир. На мене ми допадаше.
Канабис отпусна главата си върху подплънката на шлема.
— Никой не беше ги учил да имат доверие в себе си. Криво-ляво им обясняваха как да използват тялото и интелекта си. А единствено от двете… — Замълча. Нямаше повече нищо за казване.
— Смяташ ли, че биха могли още да живеят?
— Възможно е.
— Всички ли?
— Може би.
— И всеки ли би могъл да заеме мястото ми? Киндлер, Шухард, Кьониг, Джонсън?…
— Мъртвите ли ревнуваш? — той замълча и след малко продължи: — Не, не всички. Да влияе по малко на сърдечния си ритъм в крайна сметка всеки се научава. Но това, което ние постигнахме… Пък и в края на краищата имахме късмет, че се отървахме само със срутващия се чакъл. Не, ти си незаменима за новия живот и съвсем незаменима за мене. Обичам те.
— Както в първия миг. Не е ли всичко това игра на случая, започнала още от първата ни среща. Годините, в които можехме да общуваме един с друг само чрез екрана. Случайност, нищо друго освен случайност. Това, че тогава и двамата имахме дежурство, което пък стана причина да разменим съобщения. Случайност ли беше, че професията ни разделяше всеки път, когато се приближавахме на по-малко от десет милиона километра?
— Случайност — повтори той. — Звучи така отблъскващо. Нищо от онзи велик, безусловно действащ принцип. Та нали човек си пожелава да бъде принципен навсякъде в живота. Най-вече при любимото същество. Това не беше случайност. Това беше закономерността на нашия живот. Изпълнявахме задължения и се срещахме. Докато копнежът ни растеше, изпълнявахме задължения. Изпълнявахме задължения и в това време си станахме необходими. Наричаме го любов. То е почти еднозначно определение.
Той се засмя, но тя продължи сериозно:
— Може би междувременно човечеството е измислило наука за това. Нали състоянията, които могат да бъдат дефинирани, изискват систематизация. Не, аз държа на случайността. Ако тя все още има някакво оправдание за съществуването си в техния живот, то тогава шансът за нас е по-голям.
— Кой шанс?
— Шансът да се измъкнем оттук и шансът да живеем с тях.
— Софизми. Случайността също е закономерност. Не сме в състояние повече да обхванем нейната комплекс-ност. Хората на бъдещето — продължи той с лека ирония — ще овладеят любовта като ускорението на пулса си. Те ще се подчиняват на любовта към дълга. Това е и нашата надежда за спасение. В сравнение с тях ние сме егоисти. Такива сме и в любовта.