— Не, това не е възможно. Ти изглеждаш много по-добре от мен. Та ти през цялото време нещо вършеше и имаше основание да се надяваш. Повярвай ми, изглеждаш поне сто години по-млада от мен.
Тя седна. Леко полегатите й очи придаваха на сериозността й нотка на загадъчност. Как можеше да се усмихва?
— Вярвам ти.
Ненаситно се гледаха един друг и с всяко спускане на клепачите той си припомняше всички подробности от тяхната история. Имаше чувството, че някой друг му я разказва.
— В какво вярвахме тогава? Действително ли се надявахме, че ще ни намерят? Часове ли чакахме или дни? Безумна надежда. Ние бяхме погребани мъртви.
— Сигурна съм, че са ни търсили.
— Всеки шум, всяко прашене в емитерите ни караше да се стряскаме. Викахме, докато гласовете ни откажеха.
— Колко безсмислено бе да крещим. Всеки наш шепот, всеки наш дъх компютрите усилваха до бучене. Никой не го чу.
— По-късно си го обяснихме.
— Когато мълчанието ни застави да размислим.
— На кого хрумна най-напред? — оживи се той.
— Мисля, че на тебе.
— Но ти направи предложението да спим.
— Странно, че тъкмо ти изказа опасения. Настоятелно като на дете и обясняваше опасността от смущения в оросяването с кръв и обмяната на веществата.
— Но това се разбира от само себе си — подчерта той. — Както тонизиращият принцип на костюмите, така и трансвиталният препарат не бяха изпитвани за по-дълги периоди от време. — Опита се да се усмихне, без да е сигурен, че човек може да се смее над такова нещо. — Всъщност имахме голям късмет.
— Това казваш ти, ти, който ме учеше да се доверявам на силата на волята си? — И след малка пауза продължи: — Естествено, можеш да ми го кажеш едва сега.
— Беше експеримент със смъртта. — Той потърси в чертите й признаци, които да отразяват собствените му опасения. Но тя се усмихваше.
— Късно е да изпадаме в паника.
Когато дойдоха на себе си и започнаха да осъзнават размерите на катастрофата, и тогава ли образът й беше толкова непоколебим и вечен в спокойствието си? В него се надигна същата, почти детска радост, както тогава, когато установиха, че всичко продължава да функционира, че могат да мислят и да дишат. Изпита екстаз, както в момента, когато при петия или шестия работен период тя освободи двете си ръце. Времето придоби ново измерение. Надеждата им напредваше с невероятно малки крачки. Без нея нямаше да оживеят.
На десетия път като че ли всичко рухна. Свлачището погреба изострената им воля за живот.
— Ужасно се страхувах за теб — призна й той.
Лаурета поклати глава, сякаш закъснялата му уплаха й се струваше абсурдна.
— Виждах ни пленени безвъзвратно. Но тогава ти умееше да правиш знаменателни предсказания. Нещо в гласа ти, в мислите и представите ти, да, представите — натърти тя — изглеждаше като да не е от този свят. Със сигурност и убеденост ми разказваше за света там навън, като че ли би могъл да го видиш. Това ми даде смелост. Започнах отначало. Имах впечатлението, че волята ти е неизчерпаема, а фантазията ти — без задръжки. И аз исках да бъда такава.
— Представи ли? — тихо запита сам себе си Канабис. — Та аз виждам с очите на дявола. Той седи неподвижен в началото на равнина. Зад гърба му се издигат скални масиви. Приличат на швейцарско сирене. Сатурн изгрява и залязва. Ден след ден, час след час. Век след век. Кой ден сме днес? — без преход запита той.
Тя мълчеше. Кодиращото устройство назова датата.
— С два дена сме пропуснали един важен юбилей — установи той след кратко пресмятане. — Онзи ден преди сто седемдесет и пет години се видяхме за пръв път. Ти имаше дежурство на Меркурий, а аз — в базата на Титан. Разменихме някакви скучни, задължителни съобщения. Влюбих се веднага в теб. Носът ти…
— И аз в теб — прекъсна го тя. Канабис се усмихна уморено.
— Вършехме нещо съвсем забранено. Нечувано. Цялата смяна прекарахме в приказки.
— И си останахме на този етап в продължение на пет години.
Тя пипнешком нагласи ръцете и главата му по-удобно.
— Не се тревожи — възпря я той, — чувствам се добре. Все по-добре. Понякога бяхме много близо един до друг. Веднъж дори на по-малко от десет милиона километра.
— Аз бях на Венера, а ти на Земята.
— Какво ли не опитах, за да дойда при теб.