— Имахме спешна задача. Летяхме на разстояние девет и половина милиона километра от Земята.
Той се засмя.
— Ако бяхме суеверни, щяхме още тогава да си кажем, съдбата е срещу нас: това няма да стане. По-рано в такива случаи героите са упражнявали силата на духа си в благородна саможертва.
Погледът й се плъзна питащо по лицето му.
— Ти би ли могъл?
Вътре в него се надигна заплашителна сила. Би му стигнала да скочи. Искаше му се да я прегърне.
— Не — отсече твърдо той, —никога.
— А ако любовта ни е само привидение?
— Ще разберем това, все някога ще го разберем, пък било то и в следващия половин час.
Наблюдаваше го, изпълнена с копнеж.
— Какъв момент! Фактически за пръв път стояхме наистина един срещу друг. Едва можех да дишам. Костюмът. В мене се беше наслоила определена представа за този миг. Не можех другояче, трябваше да се хвърля на врата ти. Тези проклети костюми. Нищо не усетих от тебе. Знаеше ли изобщо, че съм включена в спасителната експедиция?
Погледът му отговори утвърдително.
— Чух, че искат да ни изпратят специалисти от Меркурий. Веднага помолих да ми кажат имената им. След като при първата ерупция изгубихте трима души и се търсеха доброволци… Трябваше ли да рискувам отново да отлетиш, без да съм те срещнал?
— Колко ли пъти вече сме си разказвали нашата история? — продължи тя също с въпрос. — Бих могла да я слушам още стотици пъти. С всяко събуждане това е нова история. Тя просто е неделима от всеки час на нашето настояще. Така разполагаме със седемнадесет живота или дори с още повече.
— Като котките — допълни той, — също като тях сме неунищожими.
Те се отдадоха на ведрото упование на мига и им се стори, че така са им върнати сто години пропиляно време.
Лицето й позагуби малко от восъчната си неподвижност. Но въпреки това чертите й бяха белязани с онази прозрачност, която понякога е присъща на безнадеждно болните. Искаше да си даде отговор на въпроса, дали би могъл да се влюби в това лице. Реши, че тривиалното „да“ е незадоволително. Не се ли отнасяше то към друго време, останало назад в годините. Не го измъчваха съмнения в самия него. Това беше по-скоро страшната и красива догадка, че всичко е едно-единствено, взаимно свързано, неделимо време. И той така се задълбочи в познанието за своята любов, че почти не осъзна как погледът му с всеотдайна нежност гали лицето й.
След време от това състояние го извади тих вопъл.
— Не ме гледай така. Ще смъкна шлемовете само за да те докосна поне веднъж. Вечно сме изправени като пленници един срещу друг. Боли, когато ме гледаш така.
Той се поизправи, накрая коленичи пред нея, взе я в обятията си и я залюля като дете.
— Заради какво сме тук? Какъв смисъл има? Тогава? Днес? Утре? За какво сме умрели?
— Мъртви ли сме? — извика тя.
Нерешителна тръпка премина по лицето му и го накара да почувства осезателно всяко едно мускулче.
— Знаеш ли легендата за Дракула? „Ние сме безсмъртни, нито живи, нито покойници.“
— Трябва да направим нещо — каза тя.
— Да, трябва.
— Колко енергия имаме още?
„При нормално натоварване функционалната способност гарантирана за сто двадесет и два часа“ — отзоваха се единодушно кодиращите устройства.
— Да започнем все пак! — подкани го тя. — Може би ще успеем да разкрием изхода за два или три дена.
— И ти си сигурен — Сол нерешително се усмихна, — че това не е измислено?
— Няма да допусна такова отношение към прадядо ми! — кипна Демперър.
— Добре де — не се остави Сол, — ами неговият дядо?
— Слушай — сопна му се Демперър, — току-виж, си взел и да твърдиш, че лъжа.
Сол сложи усмирително ръка на рамото му.
— Все пак наистина е необичайно, такива истории се случват винаги в миналото.
— Значи ти хареса — установи доволен Демперър.
— Хареса? — Сол произнесе думата със странно учудена интонация. — Те всичките ли загинаха?
— Прадядото на моя прадядо бил последният, който се измъкнал. Зад него галерията се срутила. Осем души останали под развалините. Между тях и близнакът на моя прадядо, както и жената, чието име постоянно забравям. Разбираш ли, след толкова много години на раздяла те тъкмо се били намерили, Разбираш ли колко отвратително тъжно е това?
— Не съм слабоумен — отвърна Сол обиден. — Вярно, тъжно е, дето не са получили нищо от живота. Също като нас. Пъплим из Космоса, по някакви луни и какво печелим? Много чакъл. И всичко това само за да помагаме на разни смахнати в разните им там налудничави идеи, с които те след това ще станат прочути и ще влязат в историята. Кой ли ще си спомня за нас? Имаме ли изобщо шанс да направим нещо особено?