— Е, да — каза Демперър, — ние сме си простолюдие.
— Хубаво де — Сол се уригна, — но кой ти знае Сол? Кой познава простосмъртния редник Сол? Аз съм, мисля си, само една нищожна част от големия, тлъст дир-ник на простолюдието. И една мръвка от него е Сол. Една мръвка повече или по-малко, е й? Задникът си остава задник. И от време на време някой го сритва.
— Кой?
Сол се стъписа. После продължи.
— Е, някой си. Някой, който не е задник.
— Хайде, хайде! — махна с ръка Демперър. — Прекаляваш. Това си е лична работа на всеки какъв да бъде.
— Нямам нищо против обикновения човек — твърдоглаво държеше на своето Сол, — него трябва да го има. Но не искам да принадлежа към еди-какво си, към…
— Я престани най-сетне! — възмути се Демперър. — Дрънкаш глупости. Аз не се чувствам като задник.
— Но не и като глава, нали?
— Не съм глава. Не желая и да бъда. Тук съм, за да поправям сонди. Не е приятно тук, но човек не може да има всичко. Да не би да искаш нещата наготово? Какво значи това.
— Ти само си помисли на колко други места би било по-хубаво от тука! Да си седиш с няколко мацки и нещо за сръбване, а слънцето да понапича корема ти. Вместо да си загубим тук може би главите. Питам те, защо? Защо, за кого, за какво?
— Ти нямаш искрица съзнание — развесели се Демперър.
— Един задник не се нуждае от съзнание. Той трябва да функционира. Създаден е, за да седи притежателят му на меко. Един вид, възглавница. Това е всичко.
Демперър се усмихна широко. Приказките на Сол го забавляваха, макар че не се отнасяше сериозно към тях.
— А ти чия благородна част си?
— Не знам.
— Може би трябва да погледнеш само в огледалото.
Сол го изгледа недоверчиво.
— Ти на балама ли ме правиш?
Докато колата правеше тесни завои и с намалена скорост пое, друсайки се, в друга посока, Демперър подхвърли:
— Слушай, мой човек, всичкото, дето го изприказва, са врели-некипели. Да си чул някога нещо за прогреса? Ти, аз, дедите, братята-близнаци, всички ние работим за прогреса.
— Какъв прогрес?
— Боже мой, Сол, та на нас ни е по-добре, отколкото на всеки друг глупак преди нас.
— И какво толкова ни е по-доброто? — Сол се усмихна накриво. — Работа и нещо за плюскане е имал и прапрапрадядо ти.
Попаднал като че ли в капан, той потъна в мълчание. Лицето му потъмня. Накрая каза:
— Мисля си понякога, че има още нещо. Просто не може това да е всичко. Ядене, работа, жени. Мисля си понякога, че светът все пак се състои от повече неща.
— Но ти не знаеш от кои?
— Не, никой не ми е казал.
— Никой няма и да ти каже. Трябва сам да стигнеш до тях.
— Струва ми се също така, че би трябвало да ме попитат дали харесвам мястото и дали ми е приятно тук. Вместо това ти бръщолевят разни нелепости за нашия героизъм, за който още никой нищо не ме е попитал. А ако можеше да попиташ мъртвите, твоите свидни, прекалено свидни мъртъвци, които стоят днес на пиедестал, какво мислиш, че биха ти отговорили те?
Демперър понечи да направи някакъв жест, но веднага се отказа и махна неопределено с ръка.
— Скоро би трябвало да стигнем до целта.
Сол мълчеше, така че накрая пак Демперър се обади:
— Все още не мога да разпозная сондата.
Сякаш отърсвайки се от огромен товар, Сол си пое дъх и попита:
— Замислял ли си се понякога защо тази идиотска сонда се разваля на всеки десет години?
— Как така? — отзова се малко глуповато Демперър, който беше другаде с мислите си.
— Всеки десет години. С точност до минута! От самото начало. Значи от сто и седемдесет години.
— Слънчеви петна.
— Глупости. Тогава щяхме да имаме единадесетгодишен цикъл.
— Голямото червено петно на Юпитер, кафявите петна.
— Не, не — отсече Сол, — не става.
— Това хрумнало ли е още на някого освен на тебе? — осведоми се Демперър с предпазлив интерес. Не беше сигурен в какво се впуска и нямаше намерение да предизвика нещо, което впоследствие би могло да се окаже истинска идиотщина.
— Натъкнах се на това, когато се заех да установя кой е поправял сондата преди нас — заобяснява Сол. — Просто така. Какво да ти разправям — и денят, и часът съвпадат съвсем точно. В продължение на цели десет години. Озадачих се и потърсих дневника по ремонта. Можеш ли да си представиш. Това нещо излиза извън строя най-редовно от сто и седемдесет години насам. Старите части отдавна са подменени, всички блокове работят по принципа на Фредерсон. И въпреки това! — Сол вдигна рамене в недоумение.
— Странно — забеляза Демперър.
— Единствената разлика — продължи Сол, — е, че този път смущението трае по-дълго.
— Досега не се ли е случвало?