– Колко хора знаят?
– Четири – вече пет. Казах им да си мълчат.
– Да, като че ли ще те послушат. Разпуснала си всички работници. Шлюха вокзальная да стана, ако до вечерта цялата Свободна зона не е разбрала, че тук става нещо. Разполагаш с два часа, преди слухът да се разнесе по света. Може би даже по-малко. – Той се вдигна на пръсти и погледна през отвора. – Някой влизал ли е вътре?
– Не.
– Слава богу за това. – Той вдигна поглед нагоре, после се огледа. – Механизмът на вратата работи ли?
– Залостен е. Отвътре. Смятахме да разширим дупката. – Инструментите на работниците бяха изоставени наблизо. – Знаеш ли как се работи с тях?
Не знаеше. В следващия момент научи.
– На теория.
Петрович хвана количката, върху която бяха подредени балоните с газ, приближи я до контейнера, след което разви вентила на ацетилена. Разгоря се мътнооранжев пламък, сияещ и наситен като залез. След това пусна кислорода и пламъкът се превърна в синкаво острие.
Той намали увеличението на образите дотолкова, че да може да вижда какво прави. Езичето на пламъка докосна външната стена на контейнера, от която започнаха да сълзят оранжеви капчици разтопена стомана.
– Това ще отнеме известно време. – Топлината, която чувстваше върху лицето си, беше суха, като от пещ. – Кажи ми какво прави той вътре.
Маделин се опита да надникне над горящия метал.
– Просто… си седи. С лице към вратата. От лявата му страна има нещо. Мисля, че е бомба.
– Колко е голяма? Като размер, не като експлозивна сила.
– Горе-долу толкова… – започна тя, но той я прекъсна.
– Не мога да видя разстоянието между ръцете ти, защото държа в ръцете си ацетиленова горелка, която развива температура три хиляди градуса, а не ми се иска да ослепея или случайно да се подпаля. Опитай пак.
– Горе-долу около метър. Представлява туба в гнездо, широко около половин метър.
– Контролно табло? Жици?
– Виждат се жици.
– Някаква представа откъде излизат жиците?
– Не мога да видя. От него. Може би изпод стола, на който седи.
Петрович стисна здраво оксижена.
– Това въобще не ми вдъхва увереност.
– Смяташ ли, че е свързан с бомбата?
– Знам, че е свързан. Въпросът е как. И все пак, ако отварянето на контейнера е трябвало да я взриви, досега да е станало. Поне този проблем щеше да ни спести.
– Сам…
– Да?
Хубаво щеше да е, ако можеше да се концентрира върху работата, но тя стоеше твърде близко до него. Той усещаше дъха й върху тила си.
– Искаше ми се да ми беше казал за Майкъл.
Ъгълчето на устата му потрепна.
– Наистина ли искаш да го обсъждаме точно сега? Като се има предвид, че единственият ми интимен момент с теб може да се окаже смесването на атомите ни в една мащабна експлозия?
Тя цъкна с език.
– Да. Все тая – промърмори той. – Знаеш, че искам да се върнеш при мен. Но точно сега замълчи поне за минута.
Маделин отстъпи назад и Петрович бавно приближи пламъка на оксижена към изрязаната дупка. Когато тя беше почти готова, той спря и отдалечи апарата от вратата.
Маделин се наведе напред, за да огъне метала настрани. Петрович я улови за китката.
– Пари. Още е горещо и ще му трябва доста време, за да изстине. – Той завъртя вентила на ацетиленовата бутилка, оранжевият пламък потрепна и угасна. – Ако не бързаше толкова много да се отървеш от мен, щеше сама да се сетиш.
– Не се опитвам…
Тя погледна към ръката си и Петрович пусна китката й.
– Не можеш да стоиш далеч от мен. Намираш си поводи да наминаваш, но винаги откриваш причини да си тръгнеш отново, преди да се получи нещо.
– Ти ме излъга.
Маделин облегна гърба си на контейнер нула и се плъзна надолу, докато не клекна.
– Излъгах целия свят. Тогава ми се струваше, че това е единственото решение. – Той зае същата поза като нея, ала от другата страна на изрязаната, но неотворена дупка. – Нямах друг избор.
– Не. Ти не ми се довери. Искаше домашен ИИ, който да запазиш само за себе си. Ако го беше показал на всички, щяхме да си спестим разправиите с ЦРУ.
– В това вече се съмнявам. Един бог знае какво щеше да ни се изсипе върху главите, а на всичкото отгоре щеше да се наложи да се оправяме с Външните съвсем сами. – Петрович провери часовника в ъгълчето на зрителното му поле. Металът вече трябваше да е изстинал достатъчно, но кавгите с Маделин бяха за предпочитане пред това, да я няма изобщо. – Щяхме да сме мъртви, Външните щяха да владеят половината град, а Майкъл щеше да бъде издирен и унищожен.