След това видя Валентина, която бе поставила любимия си калашник върху коленете, застаналата до нея Люси и една червенокоска, която доскоро бе блондинка – Маса, облечена в своя стелт костюм. И Соня. Петрович не обърна внимание на облеклото й, а се съсредоточи върху обстоятелството, че тя изглеждаше така, сякаш е глътнала оса.
Току-що беше изгубил една атомна бомба. Сигурно с право му бе толкова ядосана.
– Пиздец – каза той.
Ръката му – лявата – беше подгъната под странен ъгъл. Докато беше заспал, някой садист го беше обзавел с антенна решетка, с която улавяше с лекота радиосигналите, но му беше невъзможно да промени ъгъла на прегъване на лакътя си. Ръката му беше обхваната от четири титаниеви пръстена, които бяха свързани чрез кръстосани шини.
Петрович повдигна ръката си от рамото. Покритата с петна йод плът се размърда покрай металните жици, придържащи костта му. Сигурно болеше, но морфинът си беше свършил работата.
Той потърси часовника в ъгъла на зрителното си поле. Нямаше го. Нямаше връзка с външния свят. Намръщи се и погледна към часовника на стената, който беше зает да отброява секундите. Замаяното му съзнание направи бавно изчисленията и стигна до предположението, че са изминали три часа и половина; часове, които никога нямаше да си върне.
Опита се да седне. Само с една действаща ръка и с мек матрак, върху който трябваше да се обляга, той направи няколко неуспешни опита, преди Маделин да се приближи до него. Тя го задържа изправен, докато му оправяше възглавниците, след което леко го облегна върху тях. След няколко минути сигурно щеше да се почувства неловко, но точно сега той се наслаждаваше на грижовността й.
– И така – рече той с прегракнал глас. Гърлото му гореше така, сякаш бе погълнал половин литър евтина водка. – Бомбата я няма. Не знаете къде е или кой я е отнесъл. Не знаете за какво им е притрябвала или какво искат да получат в замяна на връщането й. Прав ли съм?
Никой не възрази.
– Само че не е така, нали?
Петрович се опита да придърпа надолу болничната нощница, с която беше облечен, и отново се ядоса заради ограничеността на движенията си. Беше се събудил само преди минути, а вече бе готов да настоява за ампутация на ръката и замяната й с протеза.
– Не мога да разбера – каза Люси. Погледът й премина по лицата им. – Някой от нас…
– Да. Някой от вас. Тези мъже знаеха къде се намирам, знаеха, че съм сам, знаеха с колко време разполагат, знаеха точно как да ме обезвредят, знаеха къде е бомбата. Бяха подготвени. Бяха готови. Не бяха въоръжени, но бяха наясно, че и аз нямам пушка – кой освен присъстващите в тази стая знае, че ходя невъоръжен? Че ми е забранено да нося оръжие? Те ме обездвижиха и ме изключиха – само вие имате представа какво ще ми причини това.
Валентина сви устни.
– Кабелът ти вече не е тайна. Всички го знаят, да? Може просто да са извадили късмет.
– Късмет?
Тя сви рамене.
– Едва ли. Но аз лично бих потърсила и някоя друга причина освен тази, че приятелите ми са ме предали. Да започнем с онези, които са разрязали контейнер нула.
– Те изчезнаха – каза Маделин. Облегна се тежко на стената, размествайки висящата зад гърба й картина. – Изчезнаха от лицето на земята и сега аз няма да мога да тръгна след тях и да ги открия.
Петрович се обърна схванато към нея.
– Защото…
– Соня ме уволни – процеди Маделин през зъби. – Очевидно се съмнява в преценката ми.
– Какво трябваше да направя, по дяволите? – Лицето на Соня смени няколко нетипични за нея изражения, преди да избухне в яростна тирада. – Ти изгуби бомбата. Изгуби я. Беше в ръцете ти и я изгуби. Ти си шеф на охраната и си оставила един невъоръжен мъж сам с ядрена бомба. Поставям под въпрос не преценката ти, а здравия ти разум.
Маделин се отблъсна рязко от стената; движението бе достатъчно, за да внуши страх.
– Соня – започна тя.
Но Соня не беше уплашена.
– За теб съм шибаната госпожа президент. Можеха да го убият! Това може да не означава нищо за фригидна кучка като теб, но аз всъщност го обичам.
Тя беше пребледняла цялата, с изключение на върха на носа й, който упорито розовееше.
– Сега ще се опитам да оправя кашата, която ти забърка. Ако те хвана на сто метра от мен, ще се погрижа някой да те застреля. Ясна ли съм?
Единственото, което беше абсолютно ясно, бе желанието на Маделин да разбие стената със Соня. Тя успя да се сдържи с титанични усилия, напрегнала всичките си мускули.