– Да, действай тогава – обади се Петрович от леглото. – Това оправя всичко, нали? Ако изобщо някоя от вас ме беше слушала преди малко, аз казах, че нямате представа кой е отнесъл бомбата. Но това не означава, че и аз нямам. Разполагам със запис на случилото се до момента, в който махнаха импланта ми, включително на шестимата мъже, които отнесоха бомбата. За няколко секунди ще мога да ви кажа кои са те и къде живеят. Къде са живели. Допреди три часа и половина.
– Отнесли са играчката ти – каза Люси. – Не беше в теб, когато те намерихме.
Лицето на Петрович се изкриви.
– Чёрт.
– Ще ти намеря нова – предложи тя.
– Отивай веднага. Каквото и да е, ще свърши работа. – Трябваше да се досети още щом се събуди. Лекарствата замъгляваха мисълта му. – Трябва да се махна от това ёбаное място.
Люси заобиколи Соня и се измъкна навън. Остави вратата леко отворена и те чуха забързаните й отдалечаващи се стъпки. През процепа Петрович успя да зърне един от пазачите на Ошикора.
– Аз мога да се справя по-добре от нея – каза Соня, макар че не сваляше очи от Маделин.
– Теб те чакат по-важни неща. И съжалявам.
– Обади ми се, когато си спомниш достатъчно важни неща. Става ли?
– Става.
След като хвърли един последен поглед към Маделин, тя бутна вратата настрани и излезе бързо от стаята. Охраната се подреди зад нея и пред непоколебимия им вид коридорът бързо се опразни.
– Сериозно говоря – каза той, опитвайки се да привлече вниманието на останалите. – Още сега трябва да се махна от тук. Някой ще ми каже ли докога ще трябва да нося тази железария?
– Шест месеца.
Маделин свиваше и разпускаше юмруците си.
– Сигурно се шегуваш. – Той погледна към ръката си. – Викайте хирург. Кажете му да я маха. Да я маха цялата дотук.
Той показа с длан малко под лявото рамо.
– Сам, не.
– Разнасят ядрена бомба из Свободната зона. Някой мой близък ме предаде. И си изгубих играчката. Отново. Не мога да се погрижа за никое от споменатите неща, ако от тялото ми стърчи цял „Аресибо“.
– „Ари“ какво? – попита Валентина.
– „Аресибо“ – промърмори Маса. – Радиотелескоп. Пуерто Рико.
– А ти си много мълчалива. – Петрович се опита да се оправи със завивките, сграбчи ги в шепата си и дръпна, но очевидно бяха подпъхнати добре под дюшека. Той погледна намръщено стелт костюма й, който мислеше, че е прибран на съхранение. Но ето че тя отново стоеше пред него, облечена във втората си кожа. – Искаш ли да кажеш нещо?
– Позволено ми е да разговарям само с Тина, Люси и теб и никога не оставам сама. Знам, че не съм казала нищо, което може да бъде използвано срещу теб. Така че просто чакам да ми кажеш какво да направя. – Тя дръпна крайчетата на боядисаните си коси. – ЦРУ първо щеше да те убие, а преди да си тръгнат, щяха да минират контейнера. Не са били те.
Петрович най-после се справи с болничното бельо.
– Ако някой няма желание да вижда голия ми задник, сега е моментът да излезе навън.
Никой не помръдна от мястото си.
– Добре, мне похуй.
Той свали краката си отстрани на леглото и се опита да се изправи. Щеше да падне, ако Валентина не го беше подхванала.
Тя го сложи отново да легне.
– Къде смяташ, че искаш да отидеш?
– Където и да е. На което и да е място, където няма да съм облечен с това говно.
– Трябва да помислиш малко. – Тя го хвана за раменете и го разтърси. – Трябва ти план.
– Не мога да мисля. Чувствам се така, сякаш са ми изтръгнали половината мозък през тила.
– Валентина – каза предупредително Маделин, – остави го да легне.
– Няма. Това е важно. Не ти трябва компютър. И без това си достатъчно умен. Животът започва, преди да получиш имплант. Не го забравяй.
Тя го потупа по бузите и отстъпи назад.
– Така е, права си. – Петрович погледна ръката си. – Къде е счупването?
– В средата на раменната кост. Отчупено е парче с дължина три инча – отвърна Маса, без да спира да подръпва косата си. – Прегледах ти картона.
– Тогава за какво са пръстените под лакътя?
– За стабилност. Не можеш – не бива – да използваш тази ръка за носене на тежести. Изобщо.
– Значи, ще ми е по-добре без нея.
– Не – изръмжа Маделин.
– Ще ми кажеш ли отново защо изобщо трябва да се съобразявам с мнението ти? – Той не се обърна, просто си седеше с гръб към нея. – Разделени сме от по-дълго време, отколкото бяхме заедно.
Температурата в стаята падна под нулата.