– Нима всички тези неща са направени, за да помагат на хората?
Маса стоеше зад стола и оглеждаше оборудването.
– Нямам представа откъде знам за какво служат всички тези неща, но го знам. Понякога се улавям, че мисля за нещо, и внезапно разбирам, че съм експерт по това. Но винаги става едва когато се сблъскам с него.
– Щом могат да изтриват паметта ти, сигурно имат начин да вкарват и нови спомени в нея.
– Така изглежда. Уредът на ръката ти се нарича рингов фиксатор на Тейлър-Хобаши. Някоя от тези машини е направена да работи с него.
Тя натисна спирачките на стола и тръгна между пейките, столовете и масите, прокарвайки пръсти през метала и пластмасата и припомняйки си мисли, които не бяха нейни. Валентина клекна до Петрович.
– Хмм – рече тя. Обикновено издаваше този звук, когато се опитваше да намери подходящите думи. – Добре ли си?
– Това прозвуча многозначително, дори за теб.
– Ти имаш много проблеми. Твърде много.
– Да не би да предлагаш да ме отървеш завинаги от един или няколко от тях?
– Ако ти беше, хмм… – на лицето й се изписа сурово изражение – шефът. Тогава сигурно щеше да разполагаш с по-голяма свобода на действие.
– Искаш да вдигна революция срещу Свободната зона.
– Срещу Ошикора. Свободната зона е добра идея, осъществявана от погрешните хора.
Петрович размърда пръстите на лявата си ръка. Гледаше ги как се свиват и разгъват като тънки тръбовидни червеи, измъкващи се от гнездото си.
– Какво да ти кажа. Не си мисли, че не съм размишлявал по въпроса. Предполагам, че няма да срещна трудности. Да събера войниците, да сваля лидера, да заграбя властта. Жалко, че няма да стане.
– Нет?
– Със сигурност нет. И разбира се, че Свободната зона е добра идея. Тя е моя идея. Затова съм неин верен служител и ще си остана такъв през следващите седмица и нещо.
– А бъдещето? Твоето бъдеще? – Тя се замисли за миг. – Моето?
– Остави това на мен. Нямам намерение да разочаровам нито приятелите, нито враговете ми.
Тя сви устни и кимна.
– Така е добре.
И това беше всичко; въпросът беше разрешен удовлетворително. Той беше осуетил държавен преврат, казвайки просто едно кратко „не“. Надяваше се, че ако някога Соня разбере за това, тя ще бъде подобаващо признателна.
Междувременно Маса обикаляше около някаква машина, която приличаше на робот скелет, прерязан в кръста. Пръстите й управляваха двете рамки, въртяха ги и ги огъваха, за да усетят връзката между двете стави.
– Това е.
Тя махна на Петрович и той позволи да бъде откаран с количката до мястото.
Когато погледна нагоре, машината се извисяваше над него. В съзнанието му проблесна образът на Новия джихад на машините, на структурата от стомана и хидравлика, която се беше навела над него за миг, за да го проучи.
– Няма от какво да се притесняваш – каза Маса.
– Нали не седиш на моето място. – Той си пое дълбоко дъх. – Какво трябва да направя?
– Просто си протегни ръката. Аз ще свърша останалото.
Той вдигна вдървено ръката си и тя започна да работи бързо и внимателно, с несвойнствена лекота. Наведе машината над него и прихвана титаниевите пръстени на Петрович към металния скелет, който му осигури достатъчно опора, за да може просто да се отпусне на него.
– Удобно ли ти е?
Не беше, но той не бе и очаквал да е.
– Става.
Имаше още нещо – хамут, който обгърна раменете му и се спусна по гърба. Не само приличаше на екзоскелет: беше си точно екзоскелет и Петрович схвана какво се опитваше да направи тя.
– Ще трябва да освободим дясната ръка – не моята, на машината. Не може ли да работи без захранване от мрежата?
– Сервотата са на дванайсет волта. Би трябвало да можеш да стъкмиш нещо. – Маса повери няколко чекмеджета в близкото бюро, търсейки нещо подходящо. – Шестограм. Пет милиметра.
– Моят трябва да е в Маделин.
– Ще продължа да търся – рече тя и разшири обхвата си.
– Нали знаеш, че тя не те мрази.
– Аха. – Гласът й прозвуча приглушено от шкафа, в който се беше напъхала. – Тя ли ти го каза?
Петрович се почеса по носа със свободната си ръка.
– Правилна забележка, на място.
Тя погледна зад стоманената пейка.
– Последното й действие като началник на охраната беше да ми върне костюма. Използва възможността, за да ми покаже ясно мнението си за мен. – Маса отново се наведе и накрая се подаде, стиснала едно правоъгълно пластмасово куфарче. – Да приключваме с това.
Валентина пое тежестта на втората машинна ръка, Маса разви болтовете, които я придържаха на мястото й, след което разкачи кабелите от моторите при раменете, лакътя и китката.