Маса го изкара отново в коридора. Валентина я последва, притиснала телефона към ухото си.
Озоваха се пред тълпа от мъже и жени, които ги очакваха пред вратата. Всички мъже бяха възрастни, някои много стари; всичките носеха черни раса, превързани през кръста с червени шарфове, а върху главите им, повечето плешиви, се мъдреха червени кепета. Жените бяха по-млади, облечени в дълги до земята одежди и носеха забрадки; под одеянията им се криеха бронежилетки и одобрените от Ватикана оръжия.
Пeтрович затвори очи. На света нямаше такова количество морфин, което да породи подобна халюцинация, затова той предположи, че те наистина са там.
– Ако… – започна той, но размисли. – Не, чуйте ме внимателно: бях пределно ясен, когато казах на отец Джон, че не искам да говоря с вас. Нямам представа как сте убедили болничния персонал да ви пусне тук или кого сте принудили да ви каже къде се намирам; но когато разбера, ще наритам здраво виновниците в жопу.
Той отвори очи. Те продължаваха да стоят там, десетина на брой, шестима кардинали и четири монахини от Ордена на Жана д’Арк. Нямаха вид на хора, които биха си отишли само защото на него му се искаше.
– Мога ли да представя… – каза най-възрастният мъж с лице, набръчкано и тъмно като орех.
Навеждайки се напред, той се озова срещу дулото на пушката на Валентина.
Монахините веднага влязоха в действие. Кардиналът беше издърпан зад тях и те издигнаха солидна стена пред заплахата. Едната от тях посегна към пистолета си. Чрез размяна на едва доловими сигнали се стигна до решението, че няма да е необходимо.
– Не, не можете. Само ми отвличате вниманието. Няма да ви отделя и минута от времето ми. Нито сега, нито когато и да било. Не ме молете повторно. Не искам да знам кои сте, какво искате или как смятате, че можете да ми помогнете. Просто не сте ми нужни. – Петрович многозначително намести ръката си. – Предполагам, че този път се разминахме с престрелката, макар болницата да не се различава по нищо от което и да е друго място – дори в много отношения е по-подходяща – затова моля да ни извините, сигурен съм, че сами ще намерите пътя навън.
Монахините не помръднаха, най-вече защото Валентина продължаваше да държи калашника си насочен към главата на мъжа, за който смяташе, че може да е префектът на Конгрегацията за Доктрината на вярата. Те не носеха табелки с имената си, така че трудно можеше да се каже дали е така.
– Тина, престани и ме изкарай от тая лудница.
Валентина успя да изрази неохотата си чрез бавното сваляне на оръжието, а Маса се изкашля учтиво, за да ги подсети да отстъпят встрани.
– Пазете си пръстите на краката, Ваша милост – каза тя.
– Казва се Високопреосвещенство – изсумтя Петрович, докато се плъзгаше плавно между двете редици в черно, бяло и алено. – Не че ми пука.
Коридорът беше ненужно дълъг, а асансьори имаше само в единия му край. През цялото време той усещаше как погледите им дълбаят в тила му. А след това се наложи и да чакат: нещо нечувано, защото свързаният с мрежата Петрович щеше да е повикал асансьора предварително и щеше да се е погрижил кабинката вече да ги чака с отворени врати.
Докато чакаха, една от монахините се приближи, за да говори с него – той нямаше как да знае дали по собствено желание, или беше изпратена. Но забеляза, че тя е най-красивата, макар че би трябвало униформата да прикрива това. Не беше най-младата, но имаше усмихнати очи и френско-канадски акцент, а това, че не беше най-младата, не означаваше нищо, тъй като имаше много малко стари монахини от Ордена на Жана д’Арк. Изхабяваха се с обезпокоителна бързина.
– Вие сте женен за сестра Маделин, нали?
Петрович вдигна очи към лицето й.
– Да.
– Тя тук ли е?
– Зависи. Вижте, вашите ватикански психономера няма да минат при мен. Единствената причина да ви обърна внимание е, че сте от Ордена на Жана д’Арк, а аз изключително много го уважавам. Казвайте каквото имате да казвате и не ми губете времето.
Тя се усмихна накриво.
– Аз бях наставничка на съпругата ви.
Наложи се ръчно да порови в спомените си. Всичко, дори това, ставаше много по-бързо, когато беше вързан.
– Мари. Сестра Мари Клеменсо. – Той погледна покрай нея към тъмния облак от свещеници, които продължаваха да стоят пред вратата на залата за физиотерапия. – Защо сега сте с тези клоуни?
Тя не реагира на обидата.
– Имаха нужда от някой с познания за Метрозоната. Помолиха мен.
Асансьорът пристигна със звън. Вратата се отвори и Валентина огледа бързо вътрешността почти едновременно със сестра Мари. Двете размениха одобрителни погледи.