Маса бутна количката напред, а Валентина подложи обутия си в ботуш крак пред вратата. Когато влязоха в тясната кабина, завъртяха стола на Петрович така, че да може да гледа навън и да вижда фигурата на монахинята на фона на бледозелената стена.
– Значи, нямате никакви извинения. Знаели сте в какво се замесвате, сестро.
Тя го погледна сериозно с коригираните си с лазер очи.
– Да, но като че ли нищо не може да ни подготви за шока от срещата с вас очи в очи.
Въпреки счупената ръка, болката, тревогите и неотложните задачи, когато вратата на асансьора се затвори, Петрович се кикотеше безумно.
9.
– Защо не мога да си легна? – попита Люси.
Тя дръпна ръчката на вратата и я бутна с крак, пропускайки студения нощен въздух.
Петрович посегна към предпазния колан.
– Защото, ако не намерим бомбата, преди да я взривят, на главата ти ще се изсипят доста повече притеснения от това, че не си се наспала. – Коланът бързо се нави на макарата си, закачайки се за металната рамка на ръката му. – Пиздец. Цялата тая работа е истински пиздец.
Той се освободи и посегна към вратата на пикапа от неговата страна. Сервомоторите зажужаха, а буталата изпъшкаха. В крайчеца на окото си той беше инсталирал един измервател на мощността, който щеше да го предупреди, ако се появеше опасност от претоварване на ръката, и малка иконка на батерийка, за да разбира кога има нужда от презареждане.
Пръстите му напипаха ръчката и той дръпна. Вратата се отвори и в носа го удари мирисът на кал, ръжда и зима. Валентина и Маса вече бяха слезли и крачеха към контейнер нула, осветени отзад от фаровете на автомобила. Групата охранители на Ошикора потреперваха в студения среднощен въздух, но с приближаването на двете жени решителността им нарасна. Учтиво и с дълбоко съжаление водачът на екипа им съобщи, че не може да продължат напред.
Петрович вдървено слезе от колата и се приближи до тях.
– Здрасти. Проблем ли има?
Той се почеса по носа. Очилата му липсваха.
– Петрович-сан, получихме строги инструкции – рече умоляващо началникът на охраната.
– Знам. Затова няма да се бавим повече от пет минути. Трябва да проверя нещо. – Той огледа изпитателно лицето на мъжа. – Такаши Игуро, нали?
– Петрович-сан, моля ви. Госпожица Соня беше категорична. В контейнер нула се допуска само оторизиран персонал. – Мъжът изглеждаше така, сякаш изпитваше физическа болка от това, че трябва да откаже достъп на своя герой, и започна да отстъпва назад към затворените врати на домика. – Не мога да ви позволя да се приближите, освен ако не ми представите разрешение.
Петрович кимна.
– Няма проблем, Игуро. Не съм дошъл, за да ти създавам проблеми. – Той вдигна дясната си ръка и го потупа по рамото. Ръката му остана там, задържайки мъжа на мястото му. – Соня каза „вътре в контейнера“, нали?
– Да, Петрович-сан.
– Значи, няма проблем. Като идвах предишния път, изгубих нещо тук. Мисля, че е откраднато, но съм длъжен да проверя. – За миг Петрович като че ли се замисли как да заобиколи забраната, след което притегли охранителя към себе си. – Защо ти не влезеш да го потърсиш вътре, докато ние оглеждаме отвън. Така, ако претърсим около контейнера, няма да нарушим ничия заповед. Около и върху него.
– И двамата знаем, че ще я нарушите – прошепна мъжът.
Главите им се намираха съвсем близо една до друга.
– Знаеш ли какво беше отнесено оттук? – попита Петрович.
– Чух разни… слухове.
– И двамата искаме онова, което е най-добро за Свободната зона и за госпожица Соня, Такаши Игуро. В този момент това означава да влезеш в контейнер нула и да потърсиш малкия ми компютър, а аз и приятелите ми ще огледаме отвън. Той примигна бавно и решително. – Нали?
– Предполагам, че да.
– Благодаря ти. – Петрович пусна мъжа и Игуро отстъпи със залитане. – Пет минути – след което се махаме.
Не последваха повече възражения, защото Валентина вече ровеше в калта край вратата на контейнера, проверявайки дали нещо не е паднало там, а Маса оглеждаше край стените на съседните домики.
– Може просто да са го захвърлили. Бързо и лесно. – Тя посегна към невидимите чантички, прикрепени към китките й, и извади чифт ръкавици, направени от същия материал като костюма й. – Ще ми трябва малко помощ.
Люси отиде при нея.
– Какво трябва да направя?
– Застани тук. Обърни се с лице към стената, опри ръцете си на нея и стегни ръцете и краката си.
– Така ли? – Люси погледна през рамо. – А ти какво ще правиш?