– Това.
Маса направи три крачки, всяка по-бърза от предишната. Стъпи с единия си крак върху долната част на гърба на Люси, другият леко докосна рамото й и изведнъж жената се озова на ръба на покрива, опряна на дланите си.
След това със засилка се изправи на ръце и се преметна през глава, изгубвайки се от погледите им.
Люси гледаше нагоре със зяпнала уста, но Петрович не беше удивен.
– Не й обръщай внимание. Просто се опитва да ни впечатли.
Той превключи на инфрачервено зрение и бавно се обърна.
– Но видя ли я…?
– Да, видях. Нали осъзнаваш, че ЦРУ са я обучили на такива неща, защото така ще стане по-добър убиец, а не защото имат група мажоретки. – Петрович наведе главата си настрани. – Може и да имат. Най-накрая се появи нещо, което не знам.
– И какво търсим тук?
Люси отдръпна дланите си от студената метална стена и ги затърка бързо, докато не порозовяха.
– Играчката ми. Разни неща, на които не им е тук мястото.
– Сигурно са откарали бомбата оттук с кола. Следи от гуми?
– Това ще ни помогне само ако имаме списък на гумите, с които е оборудвана всяка кола. В Свободната зона има стотици хиляди изоставени автомобили. Биха могли да използват пет-шест от тях, като периодично ги сменят, и тъй като знаят, че никой не ги следи, дори няма да се налага да действат предпазливо.
– Гадост.
– Проверявам всичко, което мога, но в базата данни, която не съществуваше по времето на Упълномощената власт на Метрозоната, има огромни пропуски. Всичко се свежда до следното: ще трябва да заровим ръце в мръсотията.
Прекараха следващите десет минути в безплодно взиране в земята, промъкване в тесните процепи между домиките и установяване, че всичко, до което се докосват, изцежда по малко от топлината на телата им. Маса се появяваше от време на време – тъмна сянка, прескачаща от контейнер на контейнер и при всеки скок издаваща глухо туптене, което отекваше в неподвижния нощен въздух.
Изведнъж тя се озова зад Петрович, дишайки тежко.
– Намерих нещо.
– Важно?
– Може да се окаже без значение.
– Но много по-вероятно не.
Тя притисна длан към тежко дишащите си гърди.
– Извинявай. Изморих се.
– Всичко е наред. Почини си.
Той се изправи и се протегна. Почти цялото му тяло бе отрупано с оборудване. Нетипичен заместител на играчката му. Акумулатор след акумулатор, свързани успоредно, за да му осигурят нужния волтаж, а след това и последователно, за да му осигурят нужната енергия. Рамката на гърба и ремъците за екзоскелетната ръка. Беше тежко и той се изморяваше бързо.
– Добре – каза тя, като вдишваше през носа и издишваше през устата. – На покрива на контейнер нула. Можем да те издърпаме горе…
– Или аз мога да го убедя да ме пусне вътре, което ще е далеч не толкова унижаващо.
Петрович извади виртуалния си телефон и се обади на Люси и Валентина.
Върнаха се заедно при контейнера, но Маса все още не им казваше нищо. Петрович щеше да получи шанс да погледне непредубедено към откритието й, но първо трябваше да преодолее изпълнителния Игуро.
Мъжът продължаваше да оглежда пода на контейнера, пълзейки на четири крака под светлината малко фенерче, което излъчваше сноп светлина, не по-голям от юмрука му. Петрович премина покрай чакащата охрана и надникна през процепа на вратата, който беше направил по-рано.
– Здрасти пак.
Игуро не се обърна, за да не стъпи върху нещо и по този начин да го пропусне.
– Петрович-сан? Привършихте ли с огледа? И аз скоро ще приключа с моя.
– Възникна друг малък проблем. Една от колежките ми иска да огледам нещо на покрива, но в моето състояние няма да мога да се изкатеря там.
Докато говореше, той проникна малко навътре, а Валентина и Маса застанаха зад гърба му, за да попречат на намесата на останалите охранители. Люси не спираше да бърбори, отвличайки вниманието им.
– Както вече ви обясних, не е възможно да влезете. – Игуро се премести леко напред и фенерчето му освети пръстите на ботушите на Петрович. – О!
– Не се притеснявай. Няма да те издам. – Той протегна здравата си ръка и помогна на Игуро да се изправи. После посочи към фенерчето. – Може ли да го взема назаем?
Петрович вдигна високо фенерчето и плъзна лъча му по тавана. Намръщи се и го направи отново. Когато го видя, се изненада, че не го е забелязал веднага. Беше толкова очевидно, че той се зачуди как не му е обърнал внимание още първия път, когато бе влязъл в контейнер нула; несъмнено по вина на армагедониста.
Някой, по някое време в миналото беше изрязал в покрива идеален правоъгълник с размери два на три метра. След това внимателно беше завинтил плочата на мястото й. В ъглите й се забелязваха дупки от пробиване, които грижливо бяха запълнени с разтопен метал.