– Виждаш ли това? – каза той; дъхът му се издигаше на бели облачета и се разбиваше в тавана. – Не трябва да е там. Не му е там мястото.
– Петрович-сан?
Заварката изглеждаше скорошна. Не нова, но не беше и ръждясала. От две седмици, може би месец.
– Точно когато решиш, че по-лошо няма накъде, нещата неизбежно се влошават още повече.
Той се обърна в сумрака на контейнера и погледна към седящата в стола фигура.
– Къде е, говносос нещастен, жополиз, суксын такъв? Кажи ми какво си направил с ёбаная бомба?
Последният армагедонист му се хилеше. Той нямаше толкова лесно да издаде тайната си.
Петрович се наведе напред и се опря върху мумифицираните ръце, които бяха отпуснати върху облегалките на стола.
– Хайде де, ебанат такъв – изръмжа той. – Къде е?
Не получи никакъв отговор нито от смалените очи, нито от сбръчкания език. Никакъв знак, че е бил чут, камо ли че е бил разбран, и това ужасно го разяри. Петрович вдигна лявата си ръка пред гърдите и я зареди с всеки ват, който успя да изцеди. После зашлеви армагедониста с ръба на екзоскелета. Миг по-късно Петрович се озова на пода, а главата се поклащаше в ъгъла сред облак от двайсетгодишна прах.
– Петрович-сан, мисля, че не биваше да го правите.
Лицата, които надничаха през отвора, явно бяха съгласни с него, но на Петрович не му пукаше. Той тромаво се изправи и погледна към обезглавеното тяло, към шията от кафява плът, обграждаща островче от бяла кост.
– Иска ми се да можех да те накарам да страдаш повече. Толкова, колкото страдахме ние. Но не, ти умря тук на тихо, в тъмнина и ни остави да чистим твоето говно. Добре, чуй ме, хуесос такъв: спирам с търсенето. Ще погреба завинаги теб и всички от твоя сорт и повече няма да се обърна назад. Ясно ли е?
Той опря краката си в стола и го ритна назад. Столът се стромоляса, оставяйки пред погледите на хората само два чифта кожени обувки, поклащащи се неприлично на края на два мумифицирани крака.
Всички мълчаха. Петрович изсумтя доволно при вида на разрушенията, които беше причинил, и тръгна към изхода. Изчака всички да се отдръпнат и се измъкна навън, закачайки само веднъж ръката си на назъбената стена на контейнера.
Започваше да й хваща цаката; даже да й се радва.
– Приключихме ли тук? – обади се Валентина.
– О, да. И не само това.
Той тръгна към колата, оставяйки зад себе си групата охранители на Ошикора.
– Петрович-сан? – извика зад гърба му Игуро. – Как да обясня това на госпожица Соня?
– Остави го на мен. Аз ще й го кажа като част от официалната ми роля на Касандра на Свободната зона.
– Но вие счупихте армагедониста.
– Това, приятелю мой, е най-малкият ни проблем. – Петрович рязко отвори вратата на пикапа. – Недей да разчистваш. Той не го заслужава.
Качи се в колата и останалите го последваха: Валентина и Маса отпред, Люси до него.
– Сам? Какво се случи?
– Всичко е било постановка. От самото начало.
– Обясни – каза Валентина.
– Нямам достатъчно енергия. Намери ми източник на енергия. Или водка. За предпочитане и двете.
Тя се обърна напред и многозначително извади ключовете от стартера. После отново загледа Петрович, докато той не извърна поглед към прозореца и ярките светлини и черните сенки на Риджънтс Парк, които се виждаха през него.
– Добре. Ще ти разказвам по пътя.
Удовлетворена, тя запали двигателя и започна майсторски да лавира между домиките, докато не стигна до главния път.
– В някакъв момент, вероятно докато са били възстановявани горните домики, някой е прорязал тавана на контейнер нула. Направили са дупка, достатъчно голяма, че през нея да може да мине бомбата, затова предполагам, че точно това е била целта. Бомбата е изчезнала много преди обикновените работнически групи да стигнат до нея.
Единственият звук, който се чуваше, беше трополенето на гумите по преасфалтирания път.
Люси подръпна косата си.
– Не разбирам. Ако някой е отнесъл бомбата, защо им е притрябвало да я връщат обратно? И защо после я крадат отново?
– Има куп неща, които не разбирам. Но съм готов да се обзаложа на един милиард, че бомбата, която видях, е била фалшива. Нямам представа дали е идентична с истинската, или подобна на нея, но беше достатъчно добра, за да заблуди всички. Дори мен. – Петрович се намръщи. – За какъв хуй им е притрябвало на първите крадци да го правят?