Маса вдигна краката си на таблото.
– Какво очакваше да видиш, когато разбра, че те водят при контейнер нула? Знам аз какво бих искала да намеря, а аз не съм израснала с вашите легенди.
– Там би трябвало да се намира последният армагедонист и той би трябвало да е мъртъв. Освен това трябва да има бомба, готова да се взриви. Всичко друго би ме разочаровало. – Той изхаби още малко от акумулатора си, като се вкопчи в предната седалка и се надигна напред. – Но точно това щяхме да намерим, ако бяхме отишли първи там.
– Дали? Може би нямаше да намерите абсолютно нищо. – Призрачното й отражение в предното стъкло сви рамене пред лицето, което надничаше над рамото й. – Каза, че е било постановка. Просто не проследи сценария до логичния извод.
– Хуй тебе в жопу вместо укропу. – Петрович се отпусна назад. – Нищо не е било истинско? И въпреки това те ми счупиха ёбаная ръка? Вече наистина се ядосах.
– Но защо им е било нужно да крадат ядрена бомба, за която са знаели, че не е истинска? – Люси се сви под опасния поглед на Петрович. – Ох, добре. Това не би трябвало все още да сме го разгадали, нали?
– Разбира се, че след като го разгадаем, те ще се опитат да ни убият.
Валентина свали едната си ръка от волана и я протегна под краката на Маса към жабката. Измъкна оттам един автоматичен пистолет и го подаде с дръжката напред към задната седалка. Петрович го взе предпазливо и го положи в скута си.
– Има още един под седалката ти, Файона.
Маса свали краката си от таблото и опипом откри студеното, твърдо оръжие, залепено за тапицерията.
След това Валентина бръкна в джоба на якето си и извади трети пистолет, малък и плосък, затоплен от тялото й.
– Люси? Утре ще те науча как да не се убиеш с това нещо, да? Засега просто внимавай към кого го насочваш.
Момичето го хвана предпазливо, сякаш беше скорпион, а Петрович го взе от ръката й за миг, колкото да провери предпазителя.
– Ама какъв баща излезе от мен. – Петрович удари с ръка стъклото, не толкова силно, че да го пръсне на парчета, но достатъчно, че да го заболи. – Полный пиздец.
10.
Той постепенно започна да усеща чуждо присъствие в тъмното. Не се опитаха да го застрелят, да го удушат или да го намушкат, затова предположи, че са приятелски настроени; освен това, за да стигнат до него, трябваше да минат през стаята на Валентина, а той никога досега не я беше хващал да спи.
В леглото и под килимите се криеха кабели, той беше инсталирал аларми, които щяха да го събудят, ако случайно изключеше себе си от захранването при въртенето си в леглото. В акумулатора му все още имаше енергия, затова той се зачуди какво ли го е обезпокоило. Не беше време за ставане. Оставаха му още час и петдесет и три минути от електронно предизвиканата кома.
Усещаше аромата й. Точно това беше причината: уханието на Маделин беше проникнало до съзнанието му.
– Откога си тук?
– Пет-десет минути. Часове наред обикалях с мотора, но не можах да се сетя къде другаде да отида.
– Точно това съм аз. Последното убежище.
Петрович се претърколи настрани, лявата му ръка тупна тежко на матрака пред него.
– Сам, недей. Не съм в настроение.
– Ами добре. И аз не съм. – Той отвори очи и използва софтуера, за да усили зрението си. Маделин седеше с гръб към стената, протегнала крака напред и почти докосваща леглото с токчетата си. В ръката си държеше пистолета, който бе видял за последно преди доста време. – Мислех, че си го изгубила.
– Уонг ми го изпрати. Някой се опитал да му го продаде и той го разпознал. Казал им, че ако не му го оставят, ще ги предаде на властите на Метрозоната.
Тя подхвърли в шепата си пълнителя на своя „ватикански специален“ и започна да брои патроните.
– Уонг ми липсва. Никой не може да пържи нещата до смърт като него. Не спирах да се надявам, че е преминал отсам реката, но очевидно бизнесът там, където се намира сега, върви добре. Или може би просто ни отбягва.
– Мисля, че е второто. Но пък не мога да го виня. Домът му беше направо потрошен от ракетата, която удари Клапам А.
– Ако това може да те утеши донякъде, искам да ти кажа, че днес не си изгубила никаква ядрена бомба.
Тя пъхна пълнителя на мястото му.
– Не ми трябва съчувствието ти.
– Не е имало никаква бомба. Била е фалшива. Цялата история с контейнер нула е била едноактна пиеса, в която ние сме изпълнявали главните роли. Ако не бяхме клъвнали толкова сериозно, сигурно щяхме да забележим промените в декорите.