Тя помълча известно време.
– Сигурен ли си?
– Няма как да сме по-сигурни.
– Ние?
– Обичайните заподозрени.
– Какво каза Соня, когато й съобщи новината?
– А. – Той се хвана за таблата на леглото и се надигна. – Реших, че не е особено добра идея да й съобщавам. Така че тя не знае.
Маделин въздъхна.
– Никога няма да се откажеш да пазиш по някоя тайна, нали?
– Опитвам се с всички сили да ги издавам, но не се получава. Но пък си имам причини за това.
– Същите като преди?
– Имаш предвид, че не искам приятелите ми да бъдат проследени и избити? Да. До голяма степен. – Петрович придърпа шалтето до брадичката си, излагайки белите си глезени на студения въздух. – Редно е да предположа, че който ни е направил постановката, е искал да ни накара да си затваряме устата, ако не му сътрудничим. И разбира се, това включва и теб.
Тя прибра автоматичния пистолет в кобура на кръста й, събра коленете си и ги обгърна с ръце.
– Тогава защо не каза на Соня? Не смяташ ли, че би трябвало да знае, че когато на сутринта получи списък с искания, поддържани от заплахата от ядрено оръжие, тя просто може да им се изсмее в лицата и да каже на всички, че животът продължава?
Петрович размърда пръстите на краката си.
– Май изпускаш най-важното, Мади.
– Не съм в настроение за игри, Сам. – Тя облегна главата си на стената и леко я наклони на една страна, така че бледата й шия засия под светлината. – Кажи ми.
– А ако тя вече знае?
Главата й се вдигна рязко.
– Какво? Да не си полудял? Тя не би ти го причинила.
– Да видим какво ще ни донесе утрото. – Той се протегна. – Ще взема да ставам вече.
– Сам! Не може наистина да си мислиш такива неща за Соня. Тя – Маделин видимо се насили да произнесе следващите думи – те обича.
Петрович измъкна краката си изпод завивките и се зачуди какво ли е направил с панталоните си.
– Не мисля, че тя би позволила на това да застане на пътя й към нещо, което ужасно много желае. Освен това смятам, че останалите ще ти бъдат много благодарни, ако намалиш малко децибелите. Часът е два и половина през нощта.
Панталоните му бяха проснати на пода близо до вътрешната баня, ботушите му бяха до прозореца, а осакатеният му шинел беше метнат върху един стол. Изобщо не беше обърнал внимание къде е захвърлил панталоните, а за да съблече тениската, щеше да му се наложи да търси помощ.
Той обиколи стаята, събирайки дрехите си и влачейки кабели след себе си. Въпреки че не беше светнал лампата, остро усещаше пронизващия поглед на Маделин.
– Знам само – рече той, – че според Соня съм го направил аз и ще се опита да ме арестува – очевидно не чрез теб. Биха могли да са остатъците от ЦРУ клетката на Маса, със или без нейното знание. Би могла и да си ти.
Тя ахна приглушено.
– Стига де. Не ми казвай, че не би организирала нещо подобно: разполагаш с контактите, възможностите, уменията. Валентина? Ще трябва да се съюзи с Маса, защото те двете никога не се разделят, но пък в комбина биха осъществили някой подобен сценарий. Може би единствената, за която смятам, че няма нищо общо с това, е Люси, и пак не съм съвсем сигурен.
Тя се изправи и се надвеси над него, докато той се опитваше да напъха втория си крак в крачола на панталона. Изобщо не беше толкова лесно, колкото го помнеше.
– И защо ми е да направя нещо такова? Какво ще спечели който и да е от нас?
– Не съм казал, че ти си го направила. Просто смятам, че си способна. Всъщност това е един вид комплимент. – Той се намръщи: едва ли беше комплимент, но не си върна думите назад. – И защо ли? От какъв хуй да знам? За какво му е притрябвала на някого една фалшива атомна бомба?
– Дори не си сигурен в това. Просто предполагаш. – Отегчена от несръчните му опити да се облече, тя отблъсна ръцете му настрани и му вдигна панталоните. – Засега онова, което знаеш, е, че някъде там има една истинска бомба.
– На това му викам чушь собачья. Някой е проникнал в контейнер нула много преди да се появим ние, но въпреки това какво намерихме вътре? Точно каквото търсехме.
Чорапите му бяха пъхнати в кончовите на ботушите, но нямаше начин да успее да ги обуе. Той изсъска, вбесен от собственото си безсилие.
Маделин коленичи на пода до краката му и ядосано тръсна чорапите, които се бяха вкоравили на топки.
– Кога за последен път си ги сменял?
– И без това няма кой да застава толкова близо до мен, че да ги усети, нали?
– Млъквай и си изпъни пръстите. И къде си тръгнал по това време на нощта?