Петрович изсумтя, докато тя нахлузи един по един чорапите на краката му, разкривайки две големи дупки на петите.
– О, Сам.
– Това ми е единственият чифт. Пък и какво ти пука? Ти ме изостави, забрави ли?
– Пука ми, че понамирисваш. Пука ми, че имаш само един чифт чорапи. Пука ми, че някакво копеле ти счупи ръката и първата ти мисъл беше да я ампутираш, за да можеш да я замениш с лъскав метал.
– Но не го направих, нали? – Той напъха краката си в ботушите. – Вместо това над главата ми е надвиснало това говно и вече дори не мога да обувам собствените ми ёбаные панталони.
– Нито пък да си връзваш връзките. – Тя хвана връзките на левия му ботуш и започна да ги намотава около кукичките. – Та къде отиваш сега?
– Навън.
– Навън ли?
– Навън – повтори твърдо той. – Ако искаш, може да дойдеш с мен.
– И защо да искам? На всичкото отгоре не виждам какво правя.
Тя отвратено пусна връзките и се изправи. Блъсна се няколко пъти в стените, преди да успее да намери ключа за лампата.
След като я светна, стаята се разкри пред очите й в цялото си празно, занемарено великолепие. Макар да беше част от луксозен апартамент в луксозен хотел, в килима край ремонтираните прозорци се забелязваха набити стъкълца, по стените висяха надрани тапети, завесите бяха надупчени като дантела, над тоалетната масичка висеше пукнато огледало. Кошчето за боклук беше препълнено с празни бутилки от водка, а едно полупълно шише се мъдреше до мръсна чаша на шкафчето.
Маделин поклати глава, след това се върна при леглото. Коленичи отново, за да продължи със заниманието си, а Петрович вече можеше да види, че по обръснатата част на главата й, от двете страни на гривата от заплетена коса, е набола къса четинка.
– Сестра Мари ти праща много поздрави.
Маделин изпусна връзката и й се наложи да започне отначало.
– Тя тук ли е?
– Дошла е заедно с досадниците от Инквизицията. Опитаха се да ме сгащят в болницата – не говорих с тях, но разговарях с нея. Останах с впечатлението, че иска да се видите.
– Знам къде са отседнали. – Маделин се прехвърли на втория ботуш. – В Йезуитската къща на Маунт Стрийт.
– Чёрт. Това е точно зад ъгъла. – Близостта им го накара да се почувства неудобно. – Нарочно ли са го направили?
– Нямам представа. Повечето кардинали от Конгрегацията са йезита; настаняват се там по подразбиране всъщност. – Тя приключи с нанизването на връзките и го тупна по крака. – Готов си.
– Благодаря – промърмори той.
Маделин повдигна глава, за да го погледне.
– Ако смяташ, че някой се опитва да те убие, защо излизаш сам навън? Предполагам, че ще си сам, защото никой друг не се е надигнал да се облича.
Той се излегна настрани и бръкна под възглавницата си. Извади пистолета, който Валентина му беше дала по-рано, и го пъхна в колана си.
– През последните единайсет месеца – откакто излязох от болницата, оборудван с новите си очи – всяка нощ, приблизително по това време, се захващам с една работа.
– Такава, която не изисква излизането ти от хотела?
– Такава, която изисква да не ме виждаш, че излизам от хотела. – Той промуши лявата си ръка през дупката в шинела и загърна тялото си в него. – Знам, че ме наблюдаваш. Знам и кога ме наблюдаваш. Може би това е причината да нямаш представа къде отивам и с какво се занимавам.
Той се облегна на раменете й, за да се надигне от матрака, и взе куриерската си чанта. Преметна дръжката й през врата си и тя изпъкна на гърба му.
– А сега искаш да дойда с теб? Защо точно сега?
– Защото вече не си началник на охраната на Свободната зона и не си задължена от закона да докладваш за нарушаването на резолюции Три осем седем две и Три девет три шест на ООН.
Той бръкна под тениската си и се изключи от тока; пусна конекторите на пода и ги изрита настрани с ботуша си.
Тя притисна ръка към устата си.
– Какво си направил?
– Все още не съм. Затова трябва да излизам всяка нощ. Мисля, че ще свърша навреме. – Той потупа чантата си с ръка. – И ако не дойдеш с мен, никога няма да разбереш какво възнамерявам да направя.
Тя се дръпна назад, отпускайки се върху токчетата си, и се изправи.
– Хайде тогава. Води.
Петрович си позволи едно доволно изсумтяване и угаси лампата. Той можеше да компенсира със зрението си липсата на светлина; Маделин не можеше. Затова се блъсна в гърба му.
– Това съм аз.
– Извинявай.
– Защо не можеш да виждаш в тъмното като нормалните хора?
– Очилата ми за нощно виждане останаха при мотора.
– Това не се брои, пък и вече няма значение. Хвани ме за ръката.