Петрович спусна краката си в дупката и скочи в тъмното. От мястото, където се намираше сега, приклекналата и неуверена Маделин му изглеждаше като обвита в ореол от светлина.
– Какво е това?
– Тайбърнската река.
– Никога не съм чувала за нея.
– Точно това й е хубавото. Никой не може да ме проследи по река, за която никой не си спомня.
Тя погледна с копнеж назад към редицата от мъждиви светлинки, водеща обратно към паркинга.
– Но ти си я открил.
– Защото съм гениален. – Той сви рамене. – Освен това сериозно се поразтърсих. Намиращите се надълбоко тунели на метрото са пълни с вода и се срутват, но това не би трябвало да се отнася до реките. Коритата им се напълват при наводнение и се изпразват, когато то отмине.
Тя подуши въздуха.
– Да не си стъпил в лайно?
– Аз ли? Не. – Петрович премести краката си от двете страни на тънката лента от гладка вода, която течеше по средата на тунела. – Било е и отходен канал, но от близо година почти никой не е използвал канализацията с такава цел. Така че е чисто.
– А ти имаш само един чифт чорапи.
– Пфу. Ще изсъхнат.
Той бръкна в чантата и извади фенерчето, което държеше вътре. Завъртя дръжката му и синкавобелият лъч проряза тъмнината. Върху извития тухлен таван над главите им затанцуваха отражения, а стените заблестяха и засияха. Каналът беше прорязан в пода и бе запълнен изцяло с бавно течащ поток от зеленикава вода.
Маделин се спусна внимателно в канала.
– Хайде, продължавай. Още колко ще вървим?
Тя бавно изпъна гръб и установи, че тук таванът е достатъчно висок, за да върви изправена.
– Още около петстотин метра без никакви изненади. Едно време са знаели как да строят.
– Колко старо е това? Преди да се реша да си рискувам главата.
– Най-новите части са на сто и петдесет-двеста години.
– Най-новите? Страхотно.
– Стига де. – Той удари с юмрук по тухлената стена. – Втората световна война, Новият джихад на машините, крилатите ракети. Нищо не го е разрушило. – Той насочи фенерчето си по течението на реката. – Ще тръгнем нататък. Няма да отнеме много време. Но първо да взема кофите.
Десет големи кофи, очукани и мръсни, бяха подредени на две еднакви купчини покрай стените на тунела. И празни бяха достатъчно тежки; когато се напълнеха, представляваха страховит товар. Дръжките на съдовете във всяка камара бяха свързани с по едно късо дебело въже. Маделин отиде да вдигне и двете купчини, а Петрович бръкна в най-горната кофа от първата и извади оттам една сфера. Натисна някакъв превключвател и кофите се издигнаха с дрънчене в студения влажен въздух.
– Сигурен съм, че споменах за това – каза той и отиде да включи и вторите.
После свърза двете купчини заедно и ги повлече след себе си като неохотно следващи го кучета.
Единственото модерно нещо във викторианската постройка беше тънкият кабел, прикрепен към гледжосания тухлен таван. Той се спускаше от дупката и продължаваше по цялата дължина на тунела покрай подземния поток. Макар да минаваха покрай странични тунели и места, където ръждясали стълби водеха нагоре към невидимата повърхност, кабелът неизменно следваше правата линия.
След това, при един от завоите вдясно на реката, той изчезна в друга тъмна дупка, издълбана близо до горната част на стената.
Петрович отново завъртя дръжката на фенерчето и светлината запулсира в такт с движенията му.
– Трябваше да направя отвора над нивото, до което очаквам да се вдигне водата при валеж. Почти съм го улучил. Миналата есен беше малко пидорас, така че изгубих седмица или две в изгребване на вода.
Маделин се надигна и надникна през отвора.
– Не мога да си те представя тук, долу, с кирка и лопата.
Гласът й отекна в тунела.
– Вече сме в двайсет и първи век. Кирките са излишни.
Той прехвърли чантата си през ръба на дупката, след което бутна там и кофите. Те се понесоха безгрижно, докато не се блъснаха в нещо твърдо, и започнаха да се удрят една в друга, докато накрая не застанаха неподвижно.
Той се опита да се изкатери след тях. Краката му се плъзгаха по стените на тунела, но лявата му ръка наистина се оказа пречка. Петрович се хлъзна леко настрани и вдигна единия си крак, опитвайки се да се закачи за ръба. Но шпагатът не му се удаде и той трябваше да признае поражението си.
– Искаш ли помощ?
– Може, след като така и така си тук.
Тя го хвана през кръста и го повдигна от пода достатъчно високо, за да успее да прехвърли краката си през отвора на дупката и да седне върху тухлената стена. Маделин го изчака да се спусне надолу и с един скок се озова върху стената.