– Какво е това? Всички се смеят на сакатите? – Петрович клекна, за да прикрепи към оставения там акумулатор клемите на следващата електрическа верига. – Защо просто не се обадя в болницата и не им кажа да се приготвят за ампутация?
– Сам…
– Да, добре. Това нещо беше твоя идея, така че не ме юркай. – Той се изправи, притискайки кръста си с ръка. – Неудобно е, тромаво и няма спасение от него. Понякога е полезно, когато се налага да ударя някого наистина силно, но дали ще ми помогне за работата, която трябва да свърша сега? Не мога да кажа, че е нещо невероятно. Всъщност дори вече ми писна от него.
– Виж какво, съжалявам – започна тя, но той я прекъсна.
– Да, да, знам. Хайде, почти стигнахме, а времето лети.
Той хвана чантата си за дръжката и я повлече след себе си надолу по склона към стената, която запушваше тунела.
Бяха оставили реката зад гърба си; шумът на едва влачещата се вода, на капките от тавана, случайните тихи стонове на вятъра, промъкващ се в обширния лабиринт – всичко беше утихнало. Останаха само те двамата и звуците, които издаваха: дишането им, стърженето и скрибуцането на предметите, които носеха, неочакваният остър звук, който издаде велкрото на чантата на Петрович, когато той отново я отвори.
– Планът ми хрумна, докато лежах в болницата и чаках да ми оправят очите. Реших, че трябва да извърша три неща: да измъкна Майкъл, да нанеса неочакван удар на Съвета за сигурност на ООН и същевременно да направя така, че по нищо да не си личи с какво се занимавам. Знам поне десетина начина да постигна едновременно първото и второто. Но и трите? И тук идва ежедневното изкачване на останките на кулата „Ошикора“. Изправям се пред целия свят, напук на двете резолюции на ООН, вземам един камък и го хвърлям. – Той изсумтя. – Те са инсталирали камери на двете съседни сгради, за да ме наблюдават по-добре, за в случай че се самозабравя и докарам камиони и багери, за в случай че реша да действам сериозно. Но изобщо не им е хрумнало да инсталират сеизмометри. Не и докато съм им пред очите.
– Но щом не копаеш? – Маделин опря дланта си в стената на тунела, която представляваше плътна смесица от сивкавожълта кал и пясък. Можеше да остърже повърхностния слой, но трябваше да положи доста усилия. – Не ми казвай, че си използвал експлозиви. Валентина го е направила, нали?
– Не намесвай Тина в това. Тя няма представа с какво се занимавам или къде отивам, просто знае, че ходя някъде и правя нещо. Ако имах нужда от неизчерпаеми количества семтекс, тя сигурно би могла да ми ги уреди, както е сигурно, че ти щеше да я усетиш. – Петрович се облегна на една подпора. – Да си го направя сам? Да, може би. Сварявам си го в казана и оставям огромен кратер на мястото, където се е намирала фабриката ми за бомби. На всичкото отгоре не мога просто да отскоча до магазина и да си напазарувам съответните химикали.
– Тогава как го направи? Как успя да свършиш всичко това съвсем сам?
Той протегна ръката си и в шепата му лежеше малка черна гумена сфера, прорязана от сребристи нишки.
– Антигравитационно устройство?
– Не. – Той претегли сферата в ръка и я поднесе пред очите й, за да може тя да я огледа. – Това е сингуларна бомба. Виж, по-малка е и шарката й е различна – отвътре, естествено, също се различава.
Маделин не можа да я разгледа, защото беше отстъпила назад в тунела.
– Остави я на земята, Сам.
– Не се притеснявай. – Той я прехвърли от едната в другата си ръка, забравил за миг, че улавянето й може да се окаже трудно. Лявата му ръка се стрелна напред, съпровождана от жуженето на моторите, и сферата се приземи спокойно в дланта му. – Отлично. Както и да е, сега не е активирана. Абсолютно безопасна е.
Той опря един дебел пирон в стената и го зачука здраво с ръчен чук.
– И с това се занимаваш всяка нощ?
– Да. Вече не се нуждая от толкова много сън като преди. Програмирам се за няколко часа дълбок сън и явно ми стига. В резултат на това според изчисленията ми сега се намирам точно под кулата „Ошикора“. – Той извади намотан кабел от скритите резерви в чантата си и оголи краищата му със зъби. После изплю пластмасовата обвивка. – За това мога да разчитам само на думите на стареца Ошикора, но той каза „под тази сграда“, когато говореше за квантовия компютър, който използваше за „Виртуална Япония“. Кулата е построена през 2020 година и няма никакви официални документи, които да показват наличието на стара сграда под нея. Което означава, че някъде в основите има стая, която е достатъчно голяма да побере компютър, независим енергиен източник и цялото необходимо охлаждане.