Тя се приближи на няколко крачки.
– Може да се наложи да копаеш цяла вечност в опитите си да я откриеш.
– Само че аз не търся стаята. Търся шахтата, която я свързва с кулата. Трябва да е достатъчно широка, за да може по нея да се спуснат техниците и оборудването и да може да се вдигне компютърът, ако възникне някакъв проблем. – Петрович продължаваше да работи, използвайки проводимо лепило, за да закрепи оголените жици към бомбата. – Благодарение на чудото на георадара аз вече знам, че точно тази шахта се намира на метър и половина пред нас. Дори по-малко.
– Наистина ли смяташ, че ще се справиш?
– Да. Кой ще ме спре? – Той подръпна кабела за проба и остана доволен, че издържа. – Освен ако не възнамеряваш да ме издадеш, аз съм почти убеден, че никой няма да разбере, че съм тук.
Двамата стояха един срещу друг под слабата светлина.
– Но какво ще правиш с Майкъл?
Той повдигна вежди и примигна няколко пъти.
– Знаеш ли, за това не съм се замислял още. Скъсвам си задника, за да измъкна тайно приятеля си от бетонната му гробница, спасявам останалите си приятели от опасността да бъдат обявени за военнопрестъпници, като просто не им казвам какво правя, а съм забравил за двете резолюции на Съвета за сигурност, според които той е осъден на незабавна смърт, ако някога успее да избяга. Какъв мудак.
– Сарказмът не ти отива – каза тя, докато се опитваше да потисне усмивката си.
– Напротив, отива ми. Макар непрекъснато да се опитвам да достигна зашеметяващите висини на иронията, неизбежно се оказвам напъхан между сарказма и снизхождението. Няма значение. – Петрович извади една батерия от чантата си и я разклати пред очите й. – Време е да се захванем с малко наука.
– Липсваше ми.
Отговорът му беше готов. Мъдреше се на върха на езика му, почти готов да бъде изречен, когато Петрович осъзна, че правилата на играта са се променили.
– Да, добре. Аз съм все същият тип, който крие ИИ от съпругата си и си мисли, че е постъпил правилно. И докато не изобретя машина на времето, няма как да се върна назад и да променя нещата. Въпреки че има научна школа, която твърди, че ако бъде изобретена машина на времето, нашето минало вече ще се е променило, така че всъщност може би съм ти го казал и се получил такъв пиздец, че се е наложило да създам алтернативна времева линия, в която не съм ти го казал, за да оправя нещата. – Петрович успя да обърка дори самия себе си. – Ако това е най-добрият от всички възможни светове, представям си какви ще са останалите.
Тя протегна ръце и улови неговите.
– Наистина ми липсваше.
Той потрепери.
– Научните обяснения винаги те възбуждат.
Маделин не възрази.
– Всички узнаха за Майкъл преди мен. Това ме разстрои. Почувствах се ужасно, дълбоко наранена от това, че не си ми казал. Колкото повече ме разпитваха хората, толкова по-зле се чувствах. Репортерите ме изнервяха с въпроси всеки път когато правех някакво публично изявление. Бях се ядосала до такава степен, че единственият начин да се справя с това беше…
– Да ме напуснеш. Знам.
– Прецакахме всичко, нали?
– Зависи – отвърна Петрович. – Намираме се на петнайсет метра под една срутена сграда, клечим в тесен тунел, прокопан в нестабилни кватернерни алувиални наноси с помощта на миниатюрни черни дупки, търсим бетонна шахта, която може да е задръстена от нападали отломки и на чието дъно може би се намира един ужасно потрошен компютър, докато горе, на земята, някой иска да вярваме, че притежава ядрено оръжие, готово да разиграе отново нападението над Париж. – Той видя как Маделин клюмна и добави: – Но все пак сме заедно. Къде другаде да бъда?
– В Мартиника?
– Голям вулкан. Предпочитам места тип тропически рай, които да са тектонично стабилни. И преди да предложиш нещо друго, държа да отбележа, че трябва да са доста над морското равнище. Спомням си един разговор с Майкъл – няколко разговора всъщност, защото той непрекъснато повдигаше този въпрос. Искаше да опознае любовта, да разбере как работи, как изглежда, какво означава. Искаше отговори, а аз не можах да му ги дам. Всъщност нищо ново под слънцето.
Той наведе поглед към ръцете си, покрити от нейните. По неговите имаше драскотини, порязвания, белези от изгаряния; ноктите на Маделин бяха изгризани до месо.
– Онова, което искам да кажа, е, че той не спираше да ме пита защо правя това или онова, защо си рискувам главата, за да те намеря, и ми казваше, че единственото нещо, което има смисъл в цялата работа, е, че те обичам. Аз не се съгласявах. Докато накрая не се оказа, че въпреки всичко той е прав и че трябваше една ёбаная машина да ме накара да осъзная, че това е истината. Не ти го казах, защото след това нещата между нас станаха тъй невъзможни, че не ми се искаше да изиграя тази карта; нямаше да е честно. Ти ми беше толкова ядосана, а аз не бях в позицията да ти казвам, че грешиш.