Петрович вдигна глава и видя, че тя плаче. И той би могъл да го направи; можеше и да се престори, като изцърка малко повече смазка върху повърхността на очите си и с примигване я накара да потече надолу, но това беше евтин номер, който никой от тях не заслужаваше.
Беше я оставил без думи, затова продължи да говори.
– Така че отговорът на твоя въпрос е: да. Прецакахме го. Което не ми пречи да се надявам, че все още можем да избираме пред това, дали да продължим да го прецакваме, или да престанем. Аз съм за преставането, но всъщност изборът е твой. Винаги е бил.
Тук му секна вдъхновението. Маделин стискаше ръцете му толкова силно, че ръбовете на батерията оставяха дълбоки отпечатъци върху тях, а по клемите, които докосваха влажната му кожа, протичаше ток. Изкуственият му среден пръст започна да потрепва.
– Ёбаный стос, жено, кажи нещо.
– Добре – прошепна тя.
– Добре?
– Добре. – След което продължи с по-силен глас: – Ще се опитаме да сложим край на прецакването.
Маделин пусна ръката му и избърса бузите си, подсмърчайки.
Петрович раздвижи пръстите си, като успешно се сдържа да не потрепне. Батерията падна на земята и Маделин я вдигна.
– Напомни ми пак защо сме тук, долу?
12.
– Петрович? Събуди се. Има проблем.
Той се надигна. Зачуди се дали не трябва да използва част от електричеството, което протичаше през тялото му, за да размърда ума си.
– Проблем?
– Да.
Петрович включи очите си. Валентина беше коленичила до неговата половина от леглото; различаваха се единствено пребледнялото й лице и вързаната й на стегната опашка коса. Навън бе започнало да се развиделява, но прозорецът гледаше на запад.
Неговата половина от леглото. Той се извърна и погледна надясно. Маделин лежеше напреки по корем на матрака, с глава на възглавницата и извърната на другата страна.
– Добре. Дай ми една минута. Ей сега идвам.
Той изчака Валентина да се измъкне тихо навън, оставяйки вратата отворена, и леко повдигна завивките. Очевидно и двамата бяха голи. Студеният въздух, който докосна гърба на Маделин, я накара да промърмори нещо и леко да помръдне; Петрович се измъкна от леглото и я зави хубаво.
Той се изключи от захранването и си наметна един от луксозните хотелски халати, като пъхна дясната си ръка в ръкава му, а лявата притисна към корема; студеният метал опари голата му кожа.
Излезе бос от стаята и веднага усети натрупаното във въздуха напрежение. Маса седеше пред виртуалната клавиатура, взирайки се в плоския екран, окачен на стената, а Валентина надничаше през рамото й и сочеше графичния интерфейс с лакирания си в червено нокът.
– Кажете ми най-лошото.
Маса стана, отстъпвайки стола си на Петрович, който се отпусна с благодарност в него, придържайки халата с едната си ръка.
– Това се появи преди пет минути на сайта на ЕНН. Твърдят, че са го взели от някакъв украински сървър, но не успях да проверя, защото няма достъп до оригиналния източник.
– Взе ли айпи адреса?
– Онзи прозорец.
Тя тупна по екрана, за да го изкара най-отпред, и Петрович насочи агентите си към него.
Видеоклипът от новинарския сайт беше с лошо качество – зърнест, пълен с дефекти, с ужасен контраст; сякаш беше сниман със стар телефон при липса на светлина, което сигурно беше така.
На вид напомняше обичайните терористични клипове – три маскирани фигури стояха пред опънат банер, който обявяваше джихад. Жизненоважната разлика беше в типа на обявения джихад и в продълговатия метален цилиндър, който стоеше на пода пред тях.
– Ние сме Новият джихад на машините – изкрещя единият от мъжете, макар че беше трудно да се определи кой точно, тъй като лицата и на тримата бяха покрити и използваха наистина калпав предавател.
– А аз си мислех, че съм аз – промърмори Петрович и Валентина му изшътка.
– Имаме послание към света. Пригответе се за Новия джихад на машините!
Мъжът, който стоеше вдясно, пристъпи напред и с благоговение показа пред камерата малък екран, който дължеше в ръката си. Образът върху него се губеше сред морето от пиксели, но той се приближи още повече и почти допря екранчето до обектива.
От белия шум се надигна призрачно човешко лице.