Лицето на Маделин пламна.
– На никого нищо не съм казвала.
– Не ти вярвам. – Петрович събра всичко в ръцете си. Все още облечен в халата, той се спря пред вратата. – Току-що се сетих кой е.
Тя отметна шалтето настрани и тръгна към него гола, великолепна, вбесена. Във всеки друг момент той щеше да почувства пламтящата бяла горещина на желанието. Но сега беше твърде далеч от това.
– Не съм те предала – каза тя.
– Не. Но твоят свещеник го е направил.
– Това е невъзможно! – прогърмя тя.
– Всяка седмица. Без пропуск. Отиваше при отец Джон и изповядваше греховете си. Всяка седмица, докато бяхме заедно. И всяка седмица, когато не бяхме. Аз ти разкрих живота си, а ти му изпя всичко. – Той й обърна гръб, но не се сдържа и отново я погледна. – С изключение на това, че си премълчах за Майкъл. Не съм ли гениален?
Цялото й желание за спор се изпари.
– Той не би направил нещо такова.
– Когато го намеря, ще го убия. Все някога.
Този път той наистина си тръгна. Завъртя се на пети и закрачи към фоайето.
Валентина, Маса и Люси тръгнаха след него.
– Мисля, че ви казах, че искам да съм сам.
– В този си вид няма да стигнеш далеч – каза Маса. – Шансовете ти може би ще са по-добри, ако дойдем с теб.
Люси изтича до вратата и огледа коридора за охранители на Ошикора.
– Чисто е.
– Да, така или иначе, няма да свърши зле и в двата случая.
Той се поколеба пред прага, но Валентина опря длан в гърба му и леко го побутна навън.
– Или тръгваме сега, или изобщо няма да тръгнем.
13.
Петрович се облече – облякоха го – на задната седалка в колата на Валентина. Това можеше да се определи и като забавно – с цялата несръчност, суетене и безброй възможности за докосвания по неуместни места. Но той не беше в настроение и мрачността му беше заразна.
Скриха се в една странична уличка, заврени между две градски къщи, сред девствено чистите контейнери за отпадъци, очакващи новите собственици. Валентина беше отворила съвсем малко прозореца и в един момент през процепа нахлу воят на коли.
– Започва се – каза тя.
Погледна в огледалото за обратно виждане; очите й бяха разширени в сивкавата утринна светлина.
– Соня не разполага с достатъчно хора, за да ни търси. – Петрович седеше между Маса и Люси, въртеше се и се протягаше, за да изпъне дрехите си така, че поне малко да се почувства удобно. – Ще постави контролно-пропускателни пунктове, в които ще разпредели своите хора, и ще се опита да възстанови онова, което е останало от системата с охранителни камери.
– Бягството не е проблем. Обявяването ни извън закона е.
– Ами добре, няма да ни е за първи път.
– Така. – След като Петрович най-после спря да се върти, тя се обърна към него. – Какво ще правим сега?
– Предполагам, че си чула разговора ми с Мади?
– Хм. Щеше да е трудно да не го чуя.
– Свещеникът е връзката между Джихада и мен. Трябва да го намерим.
– Градът е голям. Коя църква би нарекъл свой дом?
Петрович затвори очи.
– Намира се някъде в Белгрейвия, недалече от тук. Но той няма да бъде там.
– Няма ли?
– Не. Ти щеше ли да отидеш, ако знаеш, че Мади ще дойде да ти разбие вратата?
– Сигурно, ако искам да се престоря, че всичко е наред.
Но се съгласи, че вероятно е прав.
Маса рисуваше фигурки върху запотения прозорец.
– Сам? Сигурен ли си за този отец Джон? А ако грешиш?
– И да греша, пак ще му пусна куршум в главата. – Той бръкна в джоба за пистолета си. – Ако съм прав, ще ми бъде благодарен, когато го направя.
– Май не го харесваш много, нали? – попита Люси.
– Не, не го харесвам. Никога не съм го харесвал.
– Може би когато го намериш, ще размислиш относно убийството му.
– Знам ли. – Той разкопча и отново закопча предпазния колан. – Защо не тръгваме?
Валентина запали двигателя и се заслуша в боботенето му.
– И така?
– Маунт Стрийт – каза Петрович. – Искам да разбера колко далеч са стигнали.
– Къде се намира това?
Тя чукна с пръст по сателитния навигатор.
– Йезуитската мисия. Там е отседнала Инквизицията.
– Аз си мислех, че никога няма да разговаряш с тях – каза Люси.
– Тук не става въпрос за Майкъл. Става въпрос за мен.