С тези привични мисли продължавах да вървя по мокрите улици през един от най-тихите и най-старите квартали на града. Отсреща, на другата страна на уличката, в тъмнината се издигаше стар сив каменен зид, когото винаги гледах с удоволствие. Възвишаваше се там между една малка църква и стара болница, все така монолитен и с немара към околността. Денем аз често спирах за отмора очи по грапавата му повърхност — имаше толкова малко тихи, безмълвни стени, в сърцевината на града, където иначе на всеки половин квадратен метър кресливо ти натрапват имената си магазин, адвокат, откривател, лекар, бръснар или педикюрист. И сега отново съзрях отколешния зид, смълчан в своя покой, и все пак нещо в него се бе променило. В средата на стената видях малък красив портал с островърха арка над него и се обърках, защото вече наистина не помнех дали винаги е била там, или е новопостроена. Без съмнение изглежда стара, прастара, вероятно малкият затворен портал с потъмнялата врата още преди столетия е водел към някакъв сънен манастирски двор, както и досега, макар манастирът вече да не съществуваше. И навярно аз съм виждал вратата стотици пъти, но просто никога не съм й обръщал внимание, може би беше новобоядисана и затова ми направи впечатление.
Във всеки случай аз се спрях и внимателно погледнах нататък, без да премина на другата страна, улицата беше ужасно разкаляна и мокра; аз останах на тротоара и просто гледах. Всичко беше вече съвсем тъмно и ми се струваше, че около портала има венец или нещо друго — пъстро, преплетено. И като си дадох труд да се вгледам по-добре, видях над портала светла плоча, на която имаше, така ми се стори, нещо написано. Напрегнах очи и накрая, въпреки калта и локвите, минах отсреща. Тогава на сиво-зелената стара стена над портала видях петно, матово осветено, а над него да пробягват подвижни пъстри букви, те се появяваха и изчезваха. „Виж ги ти — помислих аз, — и тази добра, стара стена използват незаконно за светлинна реклама.“ Междувременно разгадах и няколко от бегло явяващите се думи. Те се четяха трудно и трябваше наполовина да бъдат отгатнати. Буквите светваха на неравни промеждутъци, толкова бледи и трептящи, и угасваха съвсем бързо. Човекът, който искаше да направи сделка от това, явно не беше прилежен — той беше степен вълк, клетник. Защо бе оставил буквите му да трептят през късните часове на денонощието и при дъждовно време, тук, върху тази стена, в най-тъмната уличка на стария град, по която не минаваше никой, а и защо буквите бяха толкова бегли, смътни, причудливи и нечетливи? Но почакай! Ето че сега ми се удаде да доловя една след друга повече думи. А те гласяха: