От един танцов локал, покрай който минах, ме блъсна гореща и груба като парите на сурово месо буйна джазова музика. Спрях се за момент; този вид музика, колкото и силно да я ненавиждах и да се отвращавах от нея, винаги имаше за мен и някаква тайна прелест. Джазът ми беше противен, но и десет пъти по-приятен, отколкото цялата днешна академична музика; с веселата си сурова дивост той и у мен засягаше дълбоко света на инстинктите и излъчваше една естествена, неприкрита чувственост.
Останах един миг, поемайки мириса на кървавата крещяща музика, надушвах зло и сладострастно атмосферата на тези зали. Едната половина на тази музика, лиричната, беше сладникава, захаросана, по нея сълзеше сантименталност. Другата й половина беше груба, своеобразна и силна и все пак двата дяла наивно и мирно се съединяваха, даваха едно цяло. Това беше музика на залез, в Рим при последните императори трябва да е имало такава музика. Естествено в сравнение с Бах и Моцарт, с истинската музика, тя беше свинство. Но такова е цялото наше изкуство, цялото ни мислене, цялата наша привидна култура, когато се сравни с действителната култура. А тази музика имаше предимството на една голяма чистосърдечност, на някакъв непресторен негърски дух, който заслужава да бъде обичан; имаше и весело детинско настроение. Тя носи нещо от негъра и американеца, което при цялата си сила, на нас — европейците, изглежда момчешки свежо и детинско. Ще бъде ли Европа такава? На път ли е да стане? А ние, стари познавачи и почитатели на предишна Европа, на нявгашната истинска музика, на същинската поезия от миналото, бяхме ли просто някакво тъпо малцинство от объркани невротици, които утре ще бъдат забравени и подигравани? Не беше ли това, което ние наричаме „култура“; което наричаме дух, душа; което смятаме за красиво и свято, само един призрак, отдавна мъртъв и единствено от нас, шепа глупаци, считан още за истински и жив? А може би той никога не е бил истински и жив? Дали това, за което ние, глупавите, се мъчим отдавна, не бе вече само фантом?
Навлязох в стария градски квартал; угаснала и нереална в сивотата си, стоеше малката църква. Ненадейно отново се сетих за преживяното от вечерта, със загадъчната сводеста врата, със загадъчната плоча над нея и присмехулно играещите светлинни букви. Как звучаха надписите? „Вход не за всеки.“ И: „Само за умопомрачени.“ Изпитателно погледнах към стария зид отсреща, желаейки тайно вълшебството да започне отново, надписът да покани мене, умопомрачения, а малката врата да ме пропусне да вляза. Там може би беше тъкмо онова, за което жадувах, там може би се изпълнява моята музика?
Срещу мене, в дълбокия здрач, спокойно се издигаше тъмната каменна стена, затворена, потънала в своя сън. И никъде врата, никъде ъгловат свод, само тайнствени тихи зидове без пролука. Усмихнат, продължих да вървя, като кимнах приятелски на стената: „Спи си, няма да те будя. Ще дойде време да те срутят или да те облепят с техните алчни фирмени табели, но ти си още тук, още си хубава и тиха и си ми мила.“
От черното гърло на някаква уличка току пред мене изскочи и ме сепна самотен човек; закъснял, той се прибираше в къщи с морни стъпки, бе с кепе на главата, облечен в синя блуза, а на рамо крепеше върлина с плакат. Пред гърдите му висеше на ремък отворено сандъче, каквито носят продавачите по панаирите. Той крачеше пред мен уморено, не се обърна да ме огледа, иначе щях да го поздравя и да му поднеса пура. В светлината на следващата улична лампа аз се опитах да прочета надписа върху неговия плакат — червен, той се развяваше на върлината, но тъй като се люшкаше насам-натам, не можах нищо да разгадая. Тогава му извиках и го помолих да ми покаже плаката. Той спря, поизправи малко върлината, така можах да прочета танцуващите, люшкащи се букви: