Спомням си за една негова преценка от последните дни на престоя му тук, тя дори не бе изказана в истинския смисъл на думата, а се състоеше само от един поглед. По онова време бе обявено, че в аулата на университета ще изнесе доклад един прочут философ-историк и критик, човек с европейска известност, и ми се удаде да склоня Степния вълк, който отначало нямаше никакво желание, да изслушаме доклада. Отидохме заедно в аудиторията и седнахме един до друг. Щом се изправи до катедрата и заговори с малко неестественото си и суетно държание, ораторът разочарова някои слушатели, които бяха очаквали, че е едва ли не пророк. Когато вместо въведение той изказа няколко ласкателства по отношение на слушателите и благодарност за тяхната многобройност, Степния вълк ми хвърли мигновен поглед, поглед осъдителен за думите и цялата личност на докладчика — о, един незабравим и страшен поглед, за чийто смисъл би могло да се напише цяла книга! Този взор не критикуваше само оратора, унищожавайки прославения мъж със своя сковаваща, макар и кротка ирония, това беше най-малкото в него. Взорът беше много повече тъжен, отколкото ироничен, той бе дори глъбинно и безнадеждно тъжен; съдържаше едно тихо отчаяние, донякъде станало вече привичка и стил. Светлината на неговата отчаяна ясност пронизваше не само личността на суетния оратор, иронизираше и разкриваше положението в момента, очакванията и настроението на публиката, малко дръзкото заглавие на обявения реферат — е, погледът на Степния вълк пронизваше цялото ни съвремие, цялото усърдно суетене, цялото домогване, цялата предвзетост, цялата плитка игра на една въображаема, празноглава духовност — ах, за съжаление този поглед се врязваше много по-дълбоко, отиваше още по-далече, отвъд недостатъците и безнадеждността на нашето време, на нашата интелектуалност, на нашата култура. Той стигаше до сърцето на цялото човечество, в една-единствена секунда изразяваше всичките съмнения на мислителя и може би на посветения в достойнството, в смисъла на всечовешкия живот изобщо. Този поглед казваше: „Виж, такива маймуни сме ние! Виж, такъв е човекът!“ И цялата прославеност, цялата разумност, всички постижения на духа, всички пристъпи към възвишеност, величие и трайност в човешкото отпадаха и бяха подражателска игра.
С това аз избързах и собствено, противно на плана и желанието ми, в основни линии, вече казах същественото за Халер, докато моето първоначално намерение беше постепенно и в течение на разказа да разкрия неговия образ и как стъпка по стъпка го опознавах.
След като толкова много изпреварих, е излишно да говоря повече за загадъчната „странност“ на Халер и подробно да описвам как малко по малко предчувствах и проумявах причините и значението на тази странност, на това необикновено и страховито усамотяване. Така е по-добре, защото бих желал собствената ми личност да остане колкото е възможно на заден план. Не искам да правя признания, да разказвам съчинения или да се занимавам с психология, а само като очевидец да допринеса с нещо за портретирането на своеобразния човек, оставил ръкописите на Степния вълк.
Най-напред, още когато той влезе през стъклената врата на лелиния дом, протегна глава някак като птица и похвали приятния дъх на жилището, на мене ми се хвърли в очи особеното у този човек и моят пръв наивен ответ на това беше антипатия. Аз долових (и моята леля, която, за разлика от мен, съвсем не е интелектуален човек, усети почти същото), че този човек е болен, че по някакъв начин болест е увредила духа, психиката или неговия характер и му се противопоставих с инстинкта на здравия. С течение на времето това противодействие се смени от симпатия, която почиваше върху голямо съчувствие към този дълбоко и непрестанно страдащ човек, чието усамотяване и вътрешно умиране аз схващах. По онова време все повече и повече осъзнавах, че болестта на този мъченик не се корени в някакви недостатъци на природата му, напротив — само в голямото богатство от дарби и сили, които у него не бяха стигнали до съзвучие. Прозрях, че Халер е гений на страданието, че той, в смисъла на някои изказвания на Ницше, си е създал една гениална, безгранична, страхотна способност за страдание. Едновременно разбрах, че не презрение към света, а себепрезрение е основата на неговия песимизъм, защото колкото безпощадно и съсипващо да можеше да говори за институции и лица, Халер никога не се изключваше, винаги той самият беше първият, срещу когото насочваше стрелите си, сам беше първият, когото мразеше и отричаше…