Стотина стъпки по-нагоре Темуджин вече знаеше, че ако падне от толкова високо, щеше да умре. Ослуша се за тежкото дишане на братята си, но от тях нямаше и следа. Хвана се здраво с пръсти и крака и се дръпна колкото се може по-назад, за да погледне нагоре. Въздухът като че ли бе по-хладен, а небето се извисяваше болезнено чисто над главата му. Нито едно облаче не нарушаваше илюзията, че се катери в някаква огромна синя купа. Малки гущерчета се разбягаха от опипващите му пръсти и Темуджин едва не се изпусна, когато едно от тях се загърчи в дланта му. Сърцето му спря да тупти, той бутна разбитото телце от корниза, на който се бе припичало на слънцето, и го загледа как пада надолу, подхвърляно от вятъра.
Видя далеч долу Темуге да стиска цицката на кобилата на Бехтер. Надяваше се да прояви достатъчно благоразумие и да остави малко мляко. Бехтер щеше да го пребие, ако откриеше, че е свършило. А може пък лакомото хлапе да си го заслужаваше.
Слънцето силно напичаше врата му. По челото се спусна струйка пот, достигна миглите му и смъдящата течност го накара да примигне. Тръсна глава, държеше се само с ръце, а краката му трескаво търсеха нова опора. Темуге можеше да ги убие с историите си, но вече беше прекалено късно да размислят. Не беше сигурен как ще успее да се спусне по отвесната скала. На такава височина му трябваше място за почивка. Иначе падането бе неизбежно.
Кръвта в стомаха му бълбукаше при всяко движение и го караше да се оригва с горчива миризма. Оголи зъби, докато се набираше нагоре. Усети червейчето на страха в стомаха си и това го ядоса. Нямаше да се уплаши. Той беше син на Есугей, вълк. Един ден щеше да стане хан. Нямаше да се уплаши и нямаше да падне. Започна да си мърмори под нос тези думи и продължи да се катери, плътно притиснат до скалата. Вятърът набра сила и го заблъска яростно. Темуджин си представи каква физиономия щеше да направи Бехтер, ако той стигнеше пръв върха.
Стомахът му се преобърна и той се уплаши, че вятърът ще го откъсне от високата скала и ще го смаже на земята по вина на Темуге. Пръстите му трепереха при всяко следващо захващане, това беше първият знак за слабост. Набра сила от гнева си и продължи нагоре.
Трудно беше да предположи докъде е стигнал, но Темуге и понитата се виждаха като малки петънца долу, а ръцете и краката му горяха от напрежението. Стигна до един перваз, където можеше да се скрие от вятъра, да си поеме дъх и да си почине малко. Отначало не виждаше как може да продължи и проточи врат, за да се огледа по-добре. Нима щеше да заседне тук, докато другите намерят по-лесен път до върха? Само Хаджиун бе по-добър катерач от него и Темуджин знаеше, че трябва да спре за известно време и да даде почивка на напрегнатите си мускули. Пое дълбоко дъх в топлия въздух, като се наслаждаваше на гледката. Оттук можеше да види герите на племето и се зачуди дали Хулун вече не е родила. Колко ли часа бяха минали, откакто бяха при Червения хълм?
— Да не заседна? — разнесе се глас над него.
Темуджин изруга на глас, когато видя лицето на Хаджиун да се подава над перваза. Момчето посрещна погледа му и в очите му заигра усмивка. Темуджин запълзя по перваза, докато не намери сигурно място за хващане. Надяваше се, че то ще го доведе до друго удобно място по-нагоре. Под погледа на Хаджиун успокои дишането си и си придаде спокойното изражение на опитен воин. Трябваше да скочи, за да стигне до втората хватка, и за миг страхът му взе връх. Долу на земята такъв скок беше нищо работа, но пък и падането щеше да е от съвсем ниско. Тук вятърът стенеше в цепнатините и Темуджин не смееше и да помисли за пустотата зад гърба си.
Ръцете и краката му бясно заработиха, докато се набираше нагоре с внезапен прилив на енергия. Спирането означаваше падане и Темуджин изрева, докато се мъчеше да стигне до коленичилия Хаджиун, който спокойно наблюдаваше придвижването му.
— Ха! Планинските ханове никога не засядат — каза триумфиращо Темуджин.
Брат му прие тези думи с мълчание.
— Хълмът се разделя точно над нас — каза той. — Бехтер тръгна по южната страна към върха.
Темуджин бе впечатлен от спокойствието на брат си. Хаджиун отиде до ръба на червената канара, и се приближи толкова близо, че вятърът развя сплетената му коса.
— Бехтер не знае къде са орлите. Ако изобщо ги има — каза Темуджин.