Махна за сбогом на майка си и подкара Белоног в тръс до баща си. Да се обърне назад щеше да е непоносимо, затова и не го направи. Звуците на разбуждащото се племе и цвиленето на конете бързо заглъхнаха и не след дълго той чуваше само тропота на копитата и дрънченето на сбруята. Племето остана назад.
Есугей яздеше мълчаливо към изгряващото слънце. Народът на Хулун се намираше по-близо, отколкото преди три години, и сега пътуването със сина му щеше да продължи само няколко дни. След това изпитание той щеше да знае дали момчето има сила да управлява племето. За Бехтер разбра още след първия ден. Вярно, у най-големия му син нямаше буйна искрица, но племето се нуждаеше от спокойна ръка и Бехтер растеше като чудесен мъж.
Намръщи се на себе си. Полусъзнателно огледа района за следи от враг или някое животно. Никога нямаше да се изгуби. Всеки хълм бе запечатан ясно в паметта му и всяко перфорирано козе ухо му казваше кои са местните племена.
Харесваше му да язди с Бехтер и му беше трудно да го прикрие. Не беше лесно да се разбере как едно момче се превръща в лидер, но Есугей бе сигурен, че това не става с глезотии и мило отношение. Вдигна очи към бащата-небе при мисълта за дебелия Темуге в гера. Ако хлапето нямаше толкова много силни братя, Есугей щеше да го изтръгне от влиянието на майка му и да го даде за отглеждане в някое друго племе. А може би все още не беше късно да го направи.
Пътят ги доближи до Червения хълм и Есугей се замисли за ролята на сина си при хващането на орлетата. Усети впития в него поглед на Темуджин, докато оглеждаше стръмните склонове, но упоритото момче не му даваше повод за разговор.
Есугей изсумтя раздразнено. Не разбираше защо в такъв прекрасен ден настроението на сина му бе толкова кисело.
— Голям късмет си извадил да стигнеш гнездото на такава височина — каза той.
— Не беше късмет — отвърна Темуджин.
Есугей изруга мислено. Момчето беше като бодлив храст.
— Късметлия си, че не си паднал, момче, макар че Хаджиун ти е помагал.
Темуджин присви очи. Снощи баща му изглеждаше прекалено пиян, за да е слушал песните на Чагатай. Да не би да е разговарял с Хаджиун? Не беше сигурен как да реагира, затова премълча.
Есугей го изгледа изпитателно, после поклати глава и се замисли за Хулун. Заради нея щеше да опита отново, инак можеше никога да не разбере как е станало всичко.
— Чух, че катеренето е било трудно. Хаджиун каза, че за малко не си паднал от скалата, когато орелът се върнал при гнездото.
Темуджин леко се отпусна и сви рамене. Беше нелепо доволен, че баща му проявява интерес, но студеното му лице не издаде това.
— Хаджиун го прогони с един камък — отвърна той, като внимателно подбираше хвалбите си. Хаджиун бе любимият му брат, но Темуджин се беше научил да крие предпочитанията си. За дванадесет години това се бе превърнало в инстинкт.
Есугей отново се беше умислил и Темуджин затърси начин да наруши мълчанието, преди то да се намести окончателно помежду им.
— И твоят баща ли те е водил при олхунутите? — попита той.
Есугей изсумтя и погледна сина си.
— Е, май си достатъчно голям, за да го знаеш. Не, срещнах майка ти и двамата й братя, когато бях излязъл да яздя. Видях, че е красива и силна. — Въздъхна и премлясна с устни, зареян в миналото. — Яздеше най-хубавата кобилка с цвета на буйна вода на зазоряване. Краката й бяха голи и тъмнокафяви.
Темуджин не беше чувал тази история и се приближи към него.
— Значи си я откраднал от олхунутите? — попита той. Знаеше, че това не би трябвало да го изненадва. Баща му обичаше лова и набезите и очите му блестяха, когато си припомняше битките. Ако сезонът бе топъл и имаше храна в изобилие, пращаше победените воини, покрити с червени следи от мечовете, да се връщат пеша при родовете си. През зимата, когато храната бе оскъдна, загубата означаваше смърт. Животът през тъмните месеци бе прекалено суров за проява на милост.
— Прогоних братята й като козлета — каза Есугей. — Едва бях пораснал, за да излизам самичък, но въпреки това размахах меча над главата си и закрещях към тях.
Погълнат от спомена, той отметна глава назад и нададе боен вой, който завърши със смях.