Отпред рогът отново изрева и Елук присви очи, за да види какво става. Беше почти сляп в сумрака и галопирайки, рискуваше кобилата и живота си, но въпреки това срита дръзко коня. Знаеше, че Бехтер не би надул отново рога, ако нападението не беше истинско. Измъкна лъка си и опипом постави стрела върху тетивата. Мъжете около него сториха същото. Който и да беше посмял да нападне вълците, щеше да се озове под порой стрели, преди да успее да приближи. Яздеха в мрачно мълчание, повдигнати високо в стремената и балансираха съвършено върху понитата. Елук изтегли устни на вятъра, усещайки тръпката на нападението. Нека чуят носещия се към тях тропот на копита, помисли си той. Нека изпитат ужаса на отплатата.
В тъмното воините едва не се сблъскаха с двете понита, изправени сами в откритата местност. Елук приближи на един изстрел разстояние, но чу вика на Бехтер, с усилие се отпусна на седлото и свали лъка. Кръвта му още кипеше, предвкусвайки битката, и изведнъж изпита ярост, че синът на Есугей ги е вдигнал по тревога за нищо. Окачи лъка на седлото, скочи леко на земята и извади меча си. Вече се беше стъмнило, а не знаеше какво се случва.
— Елук! Помогни ми — извика Бехтер с висок, напрегнат глас.
Откри момчето да придържа отпуснатото тяло на Есугей на земята. Сърцето му заби болезнено и последните следи от бойната ярост се изпариха, щом коленичи до тях.
— Ранен ли е? — попита той и протегна ръка към своя хан. Едва виждаше, но разтърка пръсти и ги помириса. Коремът на Есугей бе здраво превързан, но кръвта се бе просмукала навън.
— Падна, Елук. Падна в ръцете ми — Бехтер беше на ръба на паниката. — Не успях да го задържа.
Елук положи ръка върху момчето, за да го успокои, после стана и свирна на другите дружинници. Хвана поводите на единия от тъмните конници.
— Басан, заминавай при олхунутите и разбери какво става.
— Значи ще има война? — попита мъжът.
— Може би. Кажи им, че ако не те оставят да си тръгнеш свободно, ще дойдем след теб и от герите им ще остане само пепел.
Воинът кимна и препусна. Тропотът на копитата бързо заглъхна в нощта.
Есугей изстена и отвори очи, обхванат от паника заради движещите се около него сенки.
— Елук? — прошепна той.
Елук клекна до него.
— Тук съм, хане мой.
Зачакаха да каже още нещо, но Есугей отново изпадна в несвяст. Елук се намръщи.
— Трябва да го приберем и да се погрижим за раната му. Дръпни се, момче. Тук нищо не можеш да сториш за него.
Бехтер остана зашеметен, неспособен да проумее, че собственият му баща лежи безпомощен в краката му.
— Падна — замаяно повтори той. — Умира ли?
Елук погледна към рухналия мъж, когото бе следвал през целия си зрял живот. Колкото може по-внимателно хвана Есугей за подмишниците и го вдигна на рамо. Ханът бе едър мъж и заради ризницата тежеше още повече, но Елук беше силен и не показа да му е тежко.
— Помогни ми, Бехтер. Още е жив и трябва да го отнесем на топло. Една нощ тук ще го довърши.
Докато наместваше Есугей в седлото, внезапно се сети нещо.
— Къде е мечът му? — попита той. — Виждаш ли го?
— Не, сигурно е паднал заедно с него.
Елук въздъхна и яхна коня. Нямаше време да помисли за станалото. Усети топлата кръв на Есугей на гърдите си, когато се наведе да говори със сина му.
— Отбележи мястото, за да можеш да го намериш на светло. Няма да ти е благодарен, че си изгубил бащиния му меч.
Без да се замисли, Бехтер се обърна към един от дружинниците на баща си, който стоеше наблизо, потресен от сцената.
— Ще останеш тук, Унеген. Трябва да се върна при герите с баща си. Започни да търсиш веднага щом се разсъмне и ми донеси меча, щом го намериш.
— Ще сторя както казваш — отвърна Унеген в мрака.
Бехтер тръгна към понито си и не забеляза изражението на Елук, който обмисляше чутия разговор. Светът се променяше и той не знаеше какво ще им донесе следващият ден.