Чу хълцането на Темуге и отново разтвори ръце към него, усещайки се по-спокойна от отчаяната му прегръдка. Дъщеря й изплака в люлката, оставена без внимание.
— Какво ще стане с нас? — хлипаше малкото момче.
Хулун поклати глава и го залюля. Не знаеше какво да му каже.
Бехтер видя воина, когото бе оставил да търси меча на баща му. Мъжът вървеше бързо между герите, навел умислено глава. Бехтер го повика, но той като че ли не го чу и забърза нататък. Младежът се намръщи, изтича след него и го хвана за лакътя.
— Защо не дойде при мен, Унеген? — попита настоятелно той. — Намери ли меча на баща ми?
Видя, че очите на Унеген се стрелкат над рамото му и се обърна. Елук стоеше зад него и ги наблюдаваше.
Унеген не можа да го погледне в очите и отговори:
— Не, не успях да го намеря. Съжалявам. — После дръпна ръкава си и се отдалечи.
9.
Под бялата светлина на звездите Темуджин се взираше през високата трева. Не беше трудно да излезе от гера и урината му още димеше зад него. Жената и дъщерята на Шолой спяха шумно, а малко преди това старецът бе излязъл с олюляване навън, за да изпразни мехура си. Темуджин знаеше, че разполага със съвсем малко време, преди да забележат отсъствието му, но не смееше да приближи оградата. Олхунутите пазеха конете си, но дори и да не го правеха, да открие белоногото пони сред всички останали в тъмното изглеждаше почти невъзможно. Нямаше значение. Плячката му се движеше пеша.
Степта сивееше като сребро и Темуджин тихо вървеше в тревата, като внимаваше да не изрита някой камък и да предупреди момчето пред себе си. Не знаеше къде отива Коке. Не го беше и грижа. Беше видял движещата се сред герите фигура и я наблюдаваше внимателно, без да помръдне. След седем дни сред олхунутите вече познаваше добре наперената походка на Коке. Щом го разпозна, Темуджин пое тихомълком след него. Сетивата му се бяха изострили от лова. Не беше планирал отмъщението си за тази нощ, но предпочиташе да не изпуска идеалната възможност. Светът бе потънал в сън и в бледия сумрак само две фигури се движеха в тревното море.
Темуджин съсредоточено наблюдаваше по-голямото момче. Притичваше леко след него, готов веднага да клекне, ако Коке го усети. Представи си, че преследва на лунната светлина призрак, който го подмамва натам, където тъмните духове щяха да му изтръгнат живота. Баща му бе разказвал истории за измръзнали хора, с вперени в някакъв далечен ужас очи, след като зимата спряла сърцата им. Потрепери. Нощта беше студена, но той черпеше топлина от гнева си. Беше го подхранвал и приютявал през тежките дни, изпълнени с обиди и удари. Ръцете му жадуваха да хванат дръжката на нож, но реши, че е достатъчно силен, за да пребие Коке и с голи ръце. Сърцето му биеше бясно, той изпитваше и радостна възбуда, и страх. Това е да си жив, помисли си и продължи напред. Това беше силата на ловеца.
Коке не се шляеше безцелно. Темуджин видя, че той се насочва към плътната сянка в подножието на един хълм. Ако олхунутите бяха поставили стражи, те несъмнено щяха да гледат навън за евентуални врагове. Нямаше да забележат никое от момчетата в тъмното, но Темуджин се страхуваше да не изпусне плячката си. Затича в тръс, щом Коке пресече черната граница и като че ли се стопи. Темуджин задиша ускорено, но се движеше предпазливо, както беше обучен. Не се чуваше нищо освен тихите стъпки на меките му ботуши. Точно преди да пресече сянката, забеляза купчина камъни, натрупана край пътеката в чест на духовете. Без да се замисли, той спря, взе един камък колкото юмрук и прецени тежестта му с мрачно задоволство.
Примигна, щом навлезе в непрогледния мрак, и напрегна очи за някаква следа от Коке. Не искаше да се натъкне на някоя група момчета, излезли с откраднат мях черен айраг. Още по-тревожна бе мисълта, че Коке го е примамил нарочно тук. Тръсна глава, за да проясни мислите си. Беше поел по пътя и нямаше да се връща назад.
Чу приглушени гласове напред и замръзна, като се мъчеше да види кой говори. Хълмът скриваше луната и Темуджин бе почти сляп. Пристъпваше предпазливо напред, по тялото му изби пот. Чу ниския смях на Коке, последван от друг, по-тънък глас. Темуджин се усмихна. Коке си беше намерил момиче, склонно да рискува да си навлече гнева на родителите си. Може би се бяха разгорещили и той щеше да ги свари неподготвени. Потисна желанието си да нападне още сега и реши да изчака, докато Коке поеме обратно към селището. Знаеше, че битките могат да се печелят и с хитрост, а не само с бързина и сила. Не можеше да определи къде точно лежат, но бяха достатъчно близо, за да чуе как Коке пъшка ритмично. Темуджин се ухили, облегна се на една скала и търпеливо зачака момента да нанесе удар.