Темуджин с радост бе наблюдавал как по-големият му брат яде бой до безсъзнание, но видя също, че вечер край огъня мъжете вече не се отнасят с презрение към него. Куражът на Бехтер му беше показал нещо неуловимо, но важно. И така той се превърна в препъникамък за Темуджин.
Братята препускаха в степта под пролетното слънце, но това не беше състезание, като онова на големия събор на племената. А дори и да беше, зимата си бе отишла съвсем неотдавна и беше рано да изстискват всичко от конете. Всички знаеха, че не бива да изтощават понитата, преди те да натрупат малко тлъстина през лятото, когато щеше да има достатъчно зелена трева, за да напълнят коремите си. Препускането беше просто бягство от задълженията и отговорностите и единственият резултат от него щяха да бъдат разправиите кой е играл нечестно и кой е трябвало да спечели.
Бехтер яздеше почти прав и изглеждаше странно неподвижен над бясно галопиращия кон. Темуджин отлично знаеше, че това е илюзия. Ръцете на брат му управляваха неусетно юздите, а сивата му кобила беше свежа и силна. Нямаше да се предаде лесно. Темуджин яздеше като Хазар, присвит ниско в седлото и буквално залепен към врата на коня. В тази поза вятърът като че ли жилеше по-малко и двете момчета я предпочитаха.
Темуджин усети, че Хазар го наближава отдясно. Пришпори Белоног и малкото пони изпръхтя гневно. С крайчеца на окото си Темуджин виждаше понито на Хазар и си помисли дали уж неволно да не се отклони настрани. Хазар усети намерението му, изостана с една дължина и се отклони. Темуджин се ухили. Познаваха се прекалено добре, за да се състезават. Бехтер отново се озърна назад и за миг погледите им се срещнаха. Темуджин вдигна вежди и пусна зъбата усмивка.
— Идвам — извика той. — Опитай да ме спреш!
Обзет от неприязън, Бехтер му обърна гръб. Рядко се случваше да идва да язди с тях, но сега беше тук и Темуджин разбра, че е твърдо решен да покаже на „децата“ как трябва да язди един воин. Нямаше да приеме лесно загубата и точно затова Темуджин щеше да напрегне всеки мускул и жила, за да го победи.
Хазар ги настигаше и преди Темуджин да успее да го блокира, двамата почти се изравниха. Момчетата се усмихнаха едно на друго, споделяйки радостта си от високата скорост. Дългата мрачна зима беше зад тях. Тя скоро щеше да се върне отново, но сега можеха да се насладят на хубавото време. Нямаше по-добър живот от този. Племето щеше да яде тлъсто овнешко, а стадата да раждат още овце и кози за храна и търговия. Вечер хората щяха да правят стрели, да сплитат конски опашки, да пеят песни и да слушат приказки и историята на племената. Есугей щеше да напада всеки млад татарин, дръзнал да граби стадата им, а племето да се мести от река на река. Щяха да имат много работа, но през лятото дните бяха достатъчно дълги, щеше да им остава свободно време — разкош, който липсваше през студените месеци. Какъв беше смисълът да скиташ надалеч и да пътешестваш само за да бъдеш ухапан някоя нощ от диво куче? Точно това се бе случило с Темуджин, когато бе малко по-голям от Хаджиун. Страхът така и не го напусна.
Когато се озърна да провери да не би Хаджиун да е решил със закъснение да предяви претенции за първото място, Хазар видя, че Темуге е паднал. Хазар се славеше като най-зоркия в племето и щом видя малкото неподвижно тяло на земята, на мига взе решение. Свирна на Бехтер и Темуджин, за да им съобщи, че се отделя. Двете момчета се обърнаха към него, а после към мястото, където Темуге лежеше неподвижно. За момент и двамата се поколебаха, на никого не му се искаше да остави другия да спечели. Бехтер сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение, и поведе кобилата в широк кръг натам, откъдето бяха дошли. Темуджин повтори точно маневрата му и двамата се понесоха един до друг след останалите. Първите станаха последни. Сега Хаджиун яздеше пред всички, макар че според Темуджин той едва ли си даваше сметка за това. Осемгодишното момче бе най-близко по възраст с Темуге и бе прекарало дълги вечери с него. Учеше го как се наричат различните неща в гера, показваше необичайно търпение и доброта. Може би затова Темуге говореше по-добре от повечето деца на неговата възраст, въпреки че беше безсилен пред възлите, на които Хаджиун се опитваше да го научи с бързите си пръсти. Най-малкият син на Есугей беше непохватен и ако някой ги попиташе кой е падналият ездач, момчетата щяха да отговорят „Темуге“, без да се двоумят.