Темуге се беше изправил, опипваше главата си и се мръщеше на кръвта по пръстите си. Наистина изглеждаше замаян, но останалите повярваха в думите му. Сутрешната им надпревара беше весела и безгрижна работа. Тази щеше да е съвсем истинска.
Темуджин тръгна първи, бърз като кучешки челюсти. Скочи на гърба на Белоног, извика „Чу!“ и своенравната твар се понесе с пръхтене напред. Хаджиун се метна на коня си с пъргавината и умението, които отличаваха всяко негово движение. Хазар го последва миг по-късно, като се смееше на глас от възбуда.
Бехтер вече летеше напред и бутовете на кобилата му бясно подскачаха под него. Изведнъж Темуге се озова сам в равнината, загледан слисано в облака прах зад братята си. Тръсна глава, за да проясни замъгленото си зрение и спря за момент, за да повърне млечната си закуска в тревата. Почувства се малко по-добре, покатери се на седлото и дръпна повода, за да откъсне понито от пашата. Животното дръпна последен стрък трева, изпръхтя и Темуге се понесе с тръскане и подскачане след братята си.
2.
Когато момчетата стигнаха Червения хълм, слънцето се бе издигнало високо в небето. След първоначалния див галоп бяха преминали в тръс, на който здравите им понита можеха да издържат часове наред. Бехтер и Темуджин яздеха начело, сключили временно примирие. Хазар и Хаджиун ги следваха плътно. Всички бяха вече уморени, когато видяха грамадната скала, наричана от племената Червения хълм — огромен камък, извисяващ се стотици стъпки нагоре. Беше обграден от дузина по-малки канари, също като наобиколена от малките си вълчица. Миналото лято момчетата се бяха катерили тук и познаваха района добре.
Бехтер и Темуджин неспокойно оглеждаха хоризонта, търсеха следи от други ездачи. Вълците нямаха право да ловуват толкова далеч от герите си. Както много други неща в степите, водата от потоците, млякото, кожите и месото принадлежаха на онзи, който беше достатъчно силен да ги вземе и да ги запази за себе си. За Хазар и Хаджиун да намерят малко орле беше просто вълнуващо приключение, но двете по-големи момчета бяха готови да се защитават или да бягат. И двамата имаха ножове, а Бехтер носеше на гърба си колчан и малък лък, който бързо можеше да опъне. Темуджин знаеше, че те биха могли да се защитят добре срещу момчета от друго племе. Ако обаче се изправеха срещу истински бойци, щяха да се изложат на сериозна опасност и името на баща им нямаше да помогне.
Темуге едва се виждаше зад останалите, но упорстваше въпреки потта и бръмчащите мухи, които явно го смятаха за особено вкусен. В злочестите му очи неговите стройни братя, разделени на двойки, изглеждаха сякаш от друга порода, както ястребите за чучулигата или вълците за кучето. Искаше да го харесват, но те бяха толкова високи и знаеха толкова много. В тяхно присъствие той ставаше още по-непохватен и никога не успяваше да разговаря с тях така, както му се искаше — е, може би с изключение на Хаджиун.
Заби яростно пети, но понито усещаше неумелия ездач и рядко преминаваше в тръс, а за галоп и дума не можеше да става. Хаджиун му беше казал, че е прекалено милозлив и далеч от погледа на братята си Темуге се беше опитвал да бие безмилостно понито. Но мързеливата твар май не усети нищо.
Ако не знаеше накъде са тръгнали, щеше да се изгуби и да изостане още през първия час. Майка им беше заръчала никога да не го изоставят, но те не я слушаха. Той знаеше, че ако ги издаде, щеше да отнесе шамари по ушите. Когато Червеният хълм най-сетне се появи в далечината, Темуге бе изпаднал в дълбоко самосъжаление. Дори от това разстояние чуваше как Бехтер и Темуджин се карат. Въздъхна и се размърда — задникът бе започнал да го боли. Потупа джобовете си за още подсладено сирене и намери малко. Преди другите да го забележат, Темуге пъхна бялото парченце в устата си и скри насладата си от зоркия им поглед.
Четиримата братя стояха до понитата си и гледаха тътрещия се Темуге.
— Аз щях да го донеса на ръце по-бързо — каза Темуджин.
Ездата до Червения хълм отново се беше превърнала в състезание. Бяха стигнали там в галоп и скочиха на земята, покрити с прах. Едва тогава се сетиха, че някой трябва да остане да пази понитата. Можеха да ги спънат, разбира се, но бяха далеч от племето, а кой знае какви крадци дебнеха наоколо и се готвеха да ги отмъкнат? Няколко минути се разправяха кой да бъде пазач. Хазар и Хаджиун стигнаха до размяна на удари. Хазар седна върху главата на по-малкия си брат, а онзи се бореше, изпълнен с мълчалива ярост. Бехтер ги раздели с проклятия, щом лицето на Хаджиун поморавя. Единственото разумно решение бе да изчакат Темуге, а междувременно всеки от тях оглеждаше внимателно Червения хълм и кроеше планове как да изпревари останалите. Отсъствието на каквито и да било следи от орел ги тревожеше повече от вида на голата скала. Беше нормално да видят курешки или дори кръжаща в небето птица, излетяла да пази гнездото си или да ловува. Но доказателства нямаше и те неизбежно се питаха дали Темуге не ги е излъгал, или е съчинил шантавата история, за да ги впечатли.