– Красиво е – каза тя.
– Това е просто камък, Фабрисия. Но ти, ти си красива. Майка ти е красива. Това е само подобие, за свещения промисъл Божи. – Той поклати глава. – Само че, да ти призная, невинаги разбирам неговото предназначение. Защо взе Пиер? Това момче искаше само да строи църкви за негова прослава, а сега вече го няма.
Фабрисия постави ръката си върху неговата. Чувстваше топлината му дори през ръкавицата си. Толкова много насъбрана енергия носеше, че от него и в най-студените дни се излъчваше топлина като от пещ.
– Ти откъде знаеше? – Той я погледна и Фабрисия видя страх в очите му. – Каза, че той ще умре. Откъде знаеше?
Фабрисия поклати глава.
– Защо не го предотврати? – попита я той.
– Как, татко? Как да кажеш на някого нещо, което все още не се е случило, и да го накараш да повярва, че ще се случи? Как бих могла да спра Пиер да се качи на скелето и да върши работата си, понеже съм имала видение?
– Трябваше да кажеш нещо.
– Казах.
Анселм затвори очи и кимна.
– Що за човек обаче има подобни видения?
– Вещица може би?
– Стига! Ти не си вещица! Заради бурята е, нали? Мълнията? Оттогава си друга.
– Не, татко. Никога не съм била като останалите. И преди са се случвали разни неща. След бурята просто се влошиха, това е.
– Какви неща? – Тя не му отговори. Анселм увеси глава. – Зайче – подхвана той, – какво ще правим с теб?
Тя пое дъх. Знаеше, че няма да иска да чуе онова, което ще му каже.
– Татко, моля те, помогни ми. Искам да вляза в манастир.
– Не. Не искам сега да го обсъждаме.
– Няма друг път за мен. И двамата го знаем.
– Сега не – отсече той, измъкна ръката си от нейната и се върна към работата си.
Вместо направо да се прибере у дома, Фабрисия отиде да се поклони на олтара на Богородица в "Сент Етиен". На улицата до голямата църква имаше заключена врата, която водеше към сакристията. Нещо я накара да се обърне на път към вратата. Погледът ѝ попадна на скрила се вътре двойка, младежът стоеше със смъкнати до колене панталони, а момичето беше обвило крака около него. Фабрисия спря, впила поглед в тях.
Не можеше да откъсне очи от лицето на жената. Не за първи път виждаше сношаване на улицата. Тулуза беше пренаселен град и хората се отдаваха на пороците си, където сварят, само че тази жена не беше евтина проститутка. Главата ѝ беше отметната назад, а устата ѝ – отворена в нечут вик. Тази страст не беше улична търговия. Как едно физическо преживяване може да бъде толкова силно? Жената се беше вкопчила в любовника си толкова плътно, че пръстите ѝ белееха. Така ли изглеждаше насладата, помисли си Фабрисия.
Очите на жената се отвориха и за момент двете стояха, вперили поглед една в друга. После Фабрисия се обърна и разтреперана влезе припряно в църквата.
Фабрисия запали свещ в краката на Богородица и целуна студения мраморен ръб на роклята ѝ. Затвори очи и се опита със силата на волята да я накара да заговори, както беше правила и преди.
– Раздвижи се – умоляваше тя. – Говори ми! Кажи ми какво да правя!
Притисна здраво и болезнено ръце до челото си и зачака светицата да проговори. Но тишината си остана ненарушена.
Вечерта Фабрисия лежеше на сламеното си легло до огнището, слушаше как навън нощната стража на площада подрънква с железата си и се провиква: "Всичко е наред!". Запита се дали всичко е наред.
Отдавна се страхуваше, че бавно полудява, че ще завърши дните си в каналите с пяна на уста, покрита с мръсотия, докато по нея хвърчат камъните, метнати от подиграващите се момчета. Решила беше, че ако се заключи в манастир, на майка ѝ и баща ѝ позорът ще бъде спестен и няма да бъдат отритнати заедно с нея.
– Моля те, Света Богородица, нека това спре – прошепна тя.
Изтощена, затвори очи, изпълнена със страхове, какви ли сънища биха могли да я споходят.
Насън Фабрисия видя рицар със стоманеносини очи. Тя яздеше дребно конче, а той вървеше до нея и го водеше за оглавника. Изведнъж рицарят падна, в средата на гърдите му стърчеше стрела. Той изчезна надолу в пропастта, която се спускаше от едната страна на планинския път. Фабрисия се събуди в нощта, докато крещеше името му.
Филип.
VII
– АЛЕЗАИС, любима.
Беше го възседнала с ръце зад главата си, оправяше къдриците, нападали по раменете ѝ. Той улови в шепи гърдите ѝ като малки плодове, тъмни и зрели. В мрака очите ѝ бяха като на котка.