Някакъв чирак гребна пресни конски фъшкии от калдъръма и ги метна по монаха. Фъшкиите го уцелиха в корема и оставиха огромно жълтокафяво петно за голямо веселие на тълпата.
В този момент иззад колоните се появиха неколцина яки младоци и помъкнаха чирака, хвърлил фъшкиите, към един от тезгяхите с пайове. На помощ на чирака се притекоха неколцина от зрителите, подхвърляли остри думи към монаха, и се завърза схватка.
Анселм Беранже поклати глава и се обърна към отец Жорда.
– Що за свят е това, в който хората не уважават Божия човек?
– В такива времена живеем.
– Така е, отче.
Отец Симон Жорда пъхна ръце в широките ръкави на своето расо, за да се постопли. Полагаше всички усилия да завършат работата си. Трудно беше, Анселм оценяваше това, да изразява едновременно съпричастност и личен интерес. Той почувства съжаление към монаха; не се съмняваше, че самият приор настоява пред отец Жорда да приключват с работата въпреки скорошното нещастие с Пиер.
Той отново благодари на свещеника за неговите съболезнования и се съгласи, че такъв млад човек сигурно точно в този момент се наслаждава на плодовете на своята добродетелност в Рая. След това го увери, че макар и с малко закъснение, гилдията ще му подсигури калфа със същите умения и работата му ще продължи бързо. По сметки на Анселм щяха да са приключили до следващата есен и можеха да продължат според плана с нова задача по Сен Сернен.
Симон се канеше да се върне към задълженията си. Подвоуми се, понеже усети по поведението на зидаря, че има въпрос, който не му дава мира.
– Има ли нещо, зидарю? – попита той.
Анселм се почуди как да започне. Ръката му беше умела, когато ставаше дума за камък, но опреше ли до съпругата му или до някой духовник, имаше чувството, че цял се превръща в парче мрамор.
Каква гледка представлява този великан, помисли си Симон. И въпреки това успяваше да изглежда някак като дете, смъмрено от баща си за някаква пакост.
– Отче – измърмори Анселм в брадата си, – ами... Чудех се дали можете да ми направите услуга.
– Стига да е по силите ми – отвърна Симон, решил, че може би ще потърси специално освобождаване от някакъв грях.
Имаше безскрупулни свещеници, които щяха да откажат опрощението за подобни грехове, така че те да натежат още повече в съзнанието на покайващия се, за да измъкнат от него допълнително пари за опрощението. Един свещеник можеше да поиска два или три сола от някой селянин за прелюбодейство; двайсет или трийсет от мъж като Анселм, който можеше да си ги позволи.
Отец Симон презираше подобни постъпки. Той не можеше да откаже милостта Божия на никой грешник, ако той се покайваше искрено.
– Става дума за дъщеря ми – каза зидарят и сърцето на Симон спря.
– Дъщеря ви ли?
– Казва се Фабрисия. Тя е добра дъщеря, добродетелна е и обича Църквата.
– Дано всички хора са така благословени. Какво става с нея, което искате да обсъдите с мен?
– Мисля, че тя обича Църквата малко прекалено.
Симон се изпъна, за да чува по-добре думите му над шума от длетата по камъка от работещите наоколо им мъже.
– Как е възможно да обичаме църквата прекалено, Анселм?
– Отче, познавате ме, аз съм обикновен човек, не разбирам от подобни неща. Уменията, които Бог е преценил да ми даде, използвам за Църквата, когато мога. Но има неща...
– Какво искате от мен, Анселм?
– Тя изрази желание да влезе в манастир, да се присъдени към орден, като монахиня. Макар да знам, че е голяма добродетел да се служи по този начин на Бог, тя е моето единствено дете и ми се ще да я разубедя. Вярвам, че може да служи на Бог по-добре като добра съпруга и майка. Ще поговорите ли с нея, отче?
– Искаш да я разубедя ли?
– Да.
– Това надали е възможно – рече Симон и се извърна, за да не види Анселм как страните му порозовяват.
Но не можеше да се отдалечи бързо заради остатъците от каменните блокове в краката му, а и Анселм нямаше да се откаже толкова лесно.
– Отче, тя е единствената ми дъщеря, обичам я с цялата си душа!
– Душата ви е дадена, за да обичате Бог.
– Тя е единственото ми дете. Бог не пожела да благослови брака ни с повече. Надявам се един ден да имам внук, на който да предам скромните си умения, които съм... Поговорете само с нея, отче.
– Няма по-добра цел да се живее от тази да се посветиш на Бог.