Фабрисия дишаше, но едва доловимо. Слаба струя пара се издигаше от устните ѝ, когато гърдите ѝ се повдигаха в измъченото ѝ усилие да вдиша въздух. Не осъзнаваше, че е там, не отвори очи, когато я повика по име.
– Не умирай – рече той.
Забили бяха пирони в ръцете ѝ и завързали въжета около китките ѝ, както и между лактите и раменете ѝ, за да я държат на кръста. Когато римляните наказваха някого, на разпнатия му бяха необходими три дни да умре, но тук, през зимата заради студа смъртта щеше да я отнесе много по-рано.
Как да я сваля, запита се той. Кръстът беше закован в ствола. Той застана зад нея и заудря с дясната си ръка по него. Тя простена, сякаш дървото се вряза в гърба ѝ. Филип застана пред нея, опря десния си крак о дънера и задърпа с всички сили. Най-накрая кръстът се откова и тя увисна с проплакване на въжетата. Почувства как тежестта ѝ се отпуска върху него. Пусна я на колене, после я положи по гръб. Фабрисия извика от болка.
Махна въжетата, с които я бяха вързали към разпятието.
Клепачите ѝ се отвориха.
– Филип?
– Не говори. Ще те освободя от това.
Когато се наведе над нея, кръстът от мед и гранат, който му беше дала, се измъкна от ризата му и присмехулно провисна между тях. Филип го дръпна, скъса верижката и го запрати с всичка сила между дърветата. Изкрещя клетва за мъст и убийство, изслуша как викът му отекна из планините. После падна отново на колене до нея, мъчеше се да се овладее.
Нямаше лесен начин. Никога нямаше да успее да измъкне пироните, можеше само да издърпа ръцете ѝ през тях. Предположи, че понеже са сковани от студа, болката няма да е толкова силна, колкото щеше да е, ако тялото ѝ е топло. Направи го бързо, издърпа първо дясната ѝ ръка, после лявата. Тя извика и двата пъти, а по снежнобелия сняг се появиха ярки кървави петна.
Вдигна я на ръце. През дърветата се виждаше дим. Спомни си думите ѝ, че са близо до Монмерси. Трябваше да бърза, преди студът да ги е убил или да са дошли вълците.
Понесе я през снега, обещаваше ѝ разплата и живот при всяка стъпка.
Бернадет чу камбаната на параклиса да бие за литургията в третия час. От смолистото дърво, което използваха за огрев в параклиса, се издигаше миризлив мазен дим. Дървата, които горяха, даваха оскъдна топлина и я караха да кашля.
Тежкият сняг, паднал толкова рано, беше знак за дълга зима, рязка смяна след изпепеляващото лято. Засуети се около задълженията, които имаше сега, когато беше игуменка. Съдбата на обителта и малката му общност бяха вече изцяло нейна грижа; предишната игуменка се беше освободила от страданията си в последния горещ ден на лятото.
Бернадет се взираше през прозореца над полегатия покрив на манастира и наблюдаваше как снегът се сипе от небето. Непрестанно се притесняваше от разбойници. Войната опустошаваше този край, а сега имаше и бежанци и престъпници от Арагон, които скитосваха навсякъде.
Ето там! Нещо се движеше от долината към тях. Тя измърмори молитва и впери поглед отново. Не беше вълк, прекалено голямо беше за вълк, но и твърде малко, за да е мечка или кон. Сигурно е човек. Който и да беше, той беше сам и се движеше странно. Игуменката хукна по каменните стъпала на галерията, викаше към пазачката на вратата.
Забърза към портата, отвори капака и впери поглед навън.
– Какво има? – попита портиерката, привдигнала полите на монашеската си одежда, докато тичаше.
– Там навън има нещо. Отвори!
Портиерката – сестра Мари – погледна през решетката.
– Ама ние не знаем кой е и какво търси. Може да е опасно.
– Отвори вратата! – повтори Бернадет.
Снегът беше навял до коляно. Бернадет трябваше да го прескочи. Вече виждаше, че странникът е мъж и че носи нещо; ако се съдеше по начина, по който залиташе с товара си, с мъка щеше да стигне до портата.
За всеки случай сестра Мари се върна за тоягата си. Тя се уповаваше на силната молитва и тоягата.
Мъжът се свлече на колене, щом видя Бернадет да тича към него.
Носеше някого, видя тя, млада жена. По брадата му имаше лед и двамата бяха без плащове, само по туники. Ръцете на жената бяха окървавени, а лицето ѝ – посиняло. Мъртва беше.
– Помогнете ѝ – рече мъжът.
Портиерката се притече на помощ на игуменката. Изплаши се, като видя, че мъжът носи меч, преметнат през гърба му, и го взе за разбойник. Удари го по тила с тоягата си и го просна на снега.
– Сестра Мари, какви ги вършите?