Мъртвата жена помръдна. Отвори очи, протегна ръката си със засъхнала кръв по нея и докосна лицето на мъжа.
– Благодаря ви, сеньор – прошепна тя.
– Извикай другите! – нареди Бернадет на портиерката. – Живо! Да подготвят гореща баня и да се запали огън. И веднага хвърли тая тояга!
Коленичи до жената и я прегърна. С изумление осъзна, че я познава.
– Фабрисия.
CVII
ЗАТОПЛИХА КАМЪНИ и ги поставиха в леглото ѝ и макар че монахините и в най-свирепите зими спяха само с тънко вълнено одеяло, донесоха и я завиха с единствената меча кожа и всяко свободно килимче, което имаха, за да я стоплят. Болногледачката направи лапи на ръцете ѝ.
А после се молиха за нея.
Колкото до мъжа: единственото, което той каза, беше, че името му е Филип и че неговите рани не са важни, макар цели два дни да не можа да се вдигне от леглото, без отново да падне. Повръщаше всеки път когато се раздвижеше.
– Получили сте сериозен удар по главата – рече му болногледачката. – Имате цицина, колкото кокоше яйце.
Ръцете му бяха лошо издрани, лекуващата го монахиня внимателно измъкна разкъсаните остатъци от ноктите му. Той търпя, без да се оплаква.
Болногледачката откри и прясна синина в средата на гърдите му. Обясни, че го уцелила стрела и че ризницата му, която изоставил, му спасила живота. Когато разбра, че момичето е живо и се грижат за него, изпадна в дълбоко вцепенение.
На стената на килията, в която го бяха настанили, имаше разпятие. На следващата сутрин болногледачката съобщи, че през нощта го бил изтръгнал от мястото му.
Щом отново можеше да пази равновесие, мъжът отиде до леглото на Фабрисия. Тя приличаше на труп, само дето беше подпряна на възглавници. Видя го, протегна към него наранените си ръце, целуна челото му и отново затвори очи.
Игуменката и Филип заедно бдяха до леглото. Цепениците в огнището бяха зелени и в стаята беше толкова студено, та чак зъбите го боляха. Свещи осветяваха стаята. Снежната вихрушка биеше по капаците на прозорците.
– Кой сте вие, сеньор? – попита Бернадет. – Вие сте рицар, видно е от поведението ви, а говорът ви е от север. Но не сте кръстоносец?
– Права сте, имам замък и земи на север, но Църквата вече ми ги е отнела. Затова ще си тръгна, колкото може по-скоро. Намери ли ме някой тук, ще си навлечете големи неприятности.
– През зимата нямаме посетители, затова не се притеснявайте. Забравени сме до пролетта. Но защо сте отлъчен, сеньор?
– Заради онова, което и вие правите, помагах на еретичка.
– Това момиче не е еретичка.
– Майка ѝ стана катарка, а баща ѝ уби свещеник.
Игуменката се умълча за известно време, докато осмисли чутото. Прекръсти се.
– Тя ще се оправи ли? – попита я той.
– Лечителката каза, че раните на ръцете ѝ са се възпалили. Това е странно.
– Странно ли?
– Когато беше при нас, имаше рани на ръцете и на краката през цялото време, но те не загнояваха. Освен това е много премръзнала. Пък е кожа и кости, клетото момиче.
– Ще оцелее ли?
– Ако такава е Божията воля.
Аз знам колко изменчива е волята му, помисли си Филип.
– Най-страшното е насилието, което е оказано над духа ѝ. Опасявам се, че дори ръцете ѝ да оздравеят, все още ще има белег дълбоко в душата ѝ. Мисля, че ще ѝ трябва много време, дълго след като раните са се затворили, за да се възстанови от изтезанията, на които са я подложили. Ще ѝ трябват обич, търпение и Божията благодат. Къде ще открие такива дарове в този свят?
– Аз ще се грижа за нея.
– Не мисля, че това е умно. С цялото ми уважение, сеньор, вие сте човек на насилието. Що за покой ще открие тя с вас?
– Какво говорите?
– Според мен Фабрисия трябва да остане при нас. Светът не е място за нежни души като нея. Тук тя може да открие истинско убежище. Разбира се, това е само мнението на бедна монахиня, която е прекарала целия си живот в манастир.
Филип протегна ръка и леко я постави на челото на Фабрисия, приглади кичур от косата ѝ.
– Обичам тази жена.
– Излишно е да ме убеждавате в това. Спасили сте живота ѝ. Но ние показваме отдадеността си не само с онова, което имаме, но и с жертвата, която правим. В крайна сметка, можете да откъснете цвете и да го пазите между страниците на някоя книга, но тогава то вече не е цвете. А и ако сте отлъчен от Църквата, кое ще е това място, на което ще отидете и то ще е безопасно за вас, какво остава за Фабрисия? Оставете я, сеньор. Тя не се нуждае от живот като вашия.
Права е, помисли си Филип. Светът, в който аз живея, не е място за нея. Върнах се да я взема, както обещах, но ще е погрешно да я задържа само защото така искам.