Обори глава.
– Толкова искам да стане моя съпруга.
– Тя е дъщеря на зидар със склонност към загадъчни рани и видения. Вие сте войник. Възможно ли е изобщо?
Филип кимна.
– Не мога да си тръгна, докато не разбера, че е добре.
– Останете, докато времето се оправи. Можем да ви дадем магаре и малко храна. Къде ще отидете?
– Имам дела, за които да се погрижа. Както казахте, сестро. Аз съм човек на насилието. Имам още една сметка за уреждане, преди да напусна Албигоя.
Отдели човек от семейството му, мислеше си Симон, и какво остава от него? Вземи майка му, баща му, братята му, вземи правото му да се жени и да създаде собствено семейство, какво остава?
Оставаше надеждата за Бог и небето; оставаха манастирът и молитвената скамейка; оставаше Църквата като единственото място, към което някога ще принадлежа.
Но вземи увереността във вярата – какво остава? Увереността е необходима. Човек трябва да знае; не бива да има място за съмнение. Не можеше да посвети целия си живот на вяра, която най-накрая нямаше да му донесе изкупление.
Защото, ако бъде отнет Бог – какво остава? Само две неща: звукът от биенето на сърцето и безименен черен ужас.
Светът беше загърнат в бяло. Върху земята сякаш беше хвърлено одеяло, за да я накара да притихне.
Различи черната сянка на пещера в основата на скалата. Нямаше знак, че там се спотайват хора, но това не означаваше, че е празна. Усещаше очите, които го дебнат. Вероятно го бяха видели доста по-рано, още когато е идвал към долината.
Привърза коня си към едно дърво.
Помисли си, че вече са намерили Жил. Дочуваше камбаните да бият в Монтайе, камбанният звън се лееше ясно в замръзналия въздух. Конярчето вече ще се е разприказвало пред войниците за припряното заминаване на свещеника. Щяха да разберат, че той е убил великия пер.
– Ехо! – извика той.
Влезе в пещерата, откри останките от огън. Разтри пепелта между пръстите си. Все още беше топла.
Падна на колене. Внимавайте, ще ги изхабите, чу той подигравателния глас на Жил.
Хубаво, но вече видяхме кой по-напред беше изхабен. Подът на пещерата беше покрит с едър пясък. Чу някъде да капе вода.
Изрече "Отче наш". Видя движение в полумрака.
Бяха поне шестима: мъже или жени, невъзможно беше да се каже, всички носеха качулки. Почакаха, докато приключи с молитвата си.
– Какво търсите тук? – изръмжа глас.
– Искам да стана един от вас.
– Клопка! – изсъска друг.
– Никаква клопка не е – рече той. Свали кръста си и плю върху него. После го метна в пепелищата на огъня. – Ако беше клопка, щях да съм придружен от войници. Но виждате, че съм съвсем сам.
Един от добрите хора излезе от мрака.
– Кой сте вие?
– Името ми е отец Симон Жорда. Монах съм от манастира на Цистерцианския орден в Тулуза. Или бях. Вече не съм християнски монах.
– Какво искате от нас?
– Тази вечер убих човек.
– Свещениците непрекъснато убиват – обади се друг глас от полумрака. – Казват, че било свято.
– Човекът, когато убих, беше християнски рицар и го направих, понеже той уби вярващ. Така че към кого да се обърна сега за опрощение?
– Само защото вече не искате да сте свещеник, не означава, че сте готов за утешение.
– Знам в какво вярвате. Мисля, че и аз съм готов да повярвам в него.
Един от добрите хора приклекна отстрани на студеното огнище.
– Знаете ли какво правят вашите хора с нас, когато ни заловят? Несъмнено сте го наблюдавали с очите си. Готов ли сте да умрете по този начин? За вас ще е много по-лошо, ако приемете нашата вяра. Ще ви възненавидят повече, отколкото мразят нас.
– Търся Бог. Помогнете ми.
Един от добрите хора се приближи.
– Можем ли да му имаме вяра?
– Разбира се, че можем. Той има право, ако е желаел смъртта ни, щеше да доведе войници със себе си. – Мъжът се обърна към Симон. – Разбирате ли какво се каните да направите? Готов ли сте да влезете в пламъците?
– Братко – рече Симон, – изглежда съм на път да изляза от тях.
CVIII
СТАЯТА БЕШЕ осветена само от няколко свещи, черният дим висеше тежко във въздуха. Фабрисия с увити в ленени превръзки ръце искаше да ги протегне към него, но той стоеше на две стъпки от леглото ѝ, сякаш вече си беше тръгнал.
Камбаната в параклиса би за вечерня. Филип чу как послушниците забързаха по галерията около манастирския двор под помещението за събирания.